Рийс си пое дълбоко дъх и огледа стаята. Не беше от онези, които очакваш да видиш в Афганистан. Модерна и стерилна, тя беше в рязък контраст със света отвън.
Останал насаме е мислите си, Рийс си пое отново дъх и намери дрехите си — бойния екип, мръсен и вонящ на пот. Взе горнището и потърка между пръстите си пропития с кръв плат, като се питаше чия ли е кръвта.
Знаеше, че ако нещо наистина не е наред с него, биха го сложили в спешното отделение, което беше в друго крило на болницата, зад други врати и винаги готово за неизбежния пореден случай с множество жертви — а такива имаше много в тази битка с бунтовници. Оръжията и бронята му ги нямаше. Бузър сигурно се беше погрижил за тях.
— Готов съм — каза Рийс, докато излизаше от стаята.
— Добре — отвърна мъжът от ВМКСС.
Вече не беше сам. До него стоеше внушително едър униформен флотски подофицер с „Берета 92F“ в чист пластмасов кобур. Рийс така и не можеше да разбере как неудобният италиански 9 мм пистолет беше успял да замени верния „Колт 1911А1“ като официално лично оръжие на американските въоръжени сили.
„Страхотно. Още фалшиви ченгета“ — помисли си.
Тръгна с агент Бриджър по коридора към изхода. Двамата едва ли можеха да са по-различни. Бриджър беше поне десет сантиметра по-нисък от Рийс, който беше метър и осемдесет. Чистият дочен панталон и ризата му нямаха петна от пот, пръст, прах, мръсотия и кръв като дрехите на Рийс. Гладко обръснатото му бледо лице рязко се отличаваше от четината по грубата, загоряла от слънцето кожа на Рийс — кожата на човек, прекарал по-голямата част от живота си извън четирите стени на офиса.
Рийс и антуражът му минаха през двете двойни врати, отделящи медицинския свят от афганския прах, който, независимо колко чакъл полагаха американските военни, винаги успяваше да се намърда навсякъде. Когато излязоха под ослепителното слънце, Рийс присви очи и ги заслони с ръка. Едва сега си даде сметка, че не е имал време да си погледне часовника и поради някаква причина си беше мислил, че все още е нощ. Едва не се препъна, когато го връхлетя пристъп на главоболие, по-лош от всеки друг път. Болката изчезна преди да е успял да реагира. „Какво ми става?“ Докато очите му привикваха към светлината, Бриджър посочи успоредно паркирало четириместно возило, приличащо на военен вариант на голф количка. Бриджър се настани на мястото на шофьора, а Рийс седна до него. Мълчаливият им „охранител“ седна отзад и потеглиха нанякъде — вероятно към офиса на ВМКСС в базата.
Смесиха се с обичайното оживление на военновъздушната база. Войници вървяха към джипове за поредния патрул с афганските си партньори, застъпваха на дежурства на пистите и се редяха на опашка пред столовата. Просто поредната сряда следобед във военна зона.
Докато пътуваха по Дисни Драйв, Рийс нямаше как да не поклати глава при вида на офицерите, на които им се налагаше на всеки пет крачки да отвръщат на козируването на разминаващите се с тях войници. Дори във военна зона някои началници смятаха спазването на устава за много важно. Изпита благодарност за униформата, която носеше — тя нямаше отличителни знаци, което означаваше, че не му се налага да отвръща на петдесет отдавания на чест по пътя до пощата или фитнеса.
Бриджър намали и спря пред някаква постройка, останала от времето на нашествието на руснаците в Афганистан през 1979 година. Фасадата ѝ беше цялата в дупки от куршуми, макар че не можеше да се каже дали са от времето на руската окупация или на сегашния конфликт. Странно, но на Рийс му приличаха на руски. „Подобаващо.“
Бриджър остави подофицера отвън и го въведе в сградата. Тръгнаха по коридор с множество кабинети, във всеки от които имаше по един еднакво облечен агент, който пишеше, прелистваше документи или мърмореше нещо по телефон. Рийс не пропусна нищо, като си отбеляза накъде се отварят вратите, кои стаи са с прозорци и кои агенти са въоръжени. Най-сетне Бриджър спря при последната врата в края на коридора.
— Изчакайте тук. — И се вмъкна в стаята.
Рийс остана сам, вероятно наблюдаван от видеокамера някъде в коридора. Погледна афишите за издирвани лица на стената. Повечето бяха бивши местни работници, вършили работи, смятани за прекалено долни за американци — като почистването на химическите тоалетни, които се печаха дни наред в жегата на афганското лято. Рийс винаги беше смятал, че те са сред най-добрите източници на информация за бунтовниците, тъй като обикаляха навсякъде в базата и можеха да дадат насоки къде точно противникът да насочи минометите и ракетите си.
Вратата се отвори и агент Бриджър му кимна да влезе.