Погледнато отстрани, човек би си помислил, че стореното от Рийс само преди няколко часа би го на карало да изпадне в интроспекция, да се измъчва от вина и може би дори да се притесни. Филми и книги често описваха войници, на които им е било трудно да отнемат живот в бой и след това се мъчат да се преборят с психологическите последици от действията си.
За Рийс убиването беше едно от най-естествените неща, които можеше да прави — то беше заложено дълбоко в неговата ДНК. Ако се замислеше над това, той щеше да стигне до заключението, че единствената причина да е жив в този момент беше, че в продължение на цялата история неговите предци са били добри в защитата на племето и осигуряването на храна за семействата си. Убиването не беше свързано толкова с отнемането на живот, колкото с поддържането му — живота на сънародниците ти, на екипа ти, на семейството, на самия теб. Фактът, че Рийс правеше това изключително добре, изобщо не го тормозеше. Убиването беше онова, което правеше по-добре от всичко друго.
Помнеше как се беше изненадал от чувството, което бе изпитал първия път, когато беше убил човек по време на бой. Ако трябваше да се вярва на експертите, би трябвало да изпита съжаление, угризения, объркване, дори гняв. Сякаш обществото очакваше онези, които отнемат живот, за да защитят страната си, незабавно да се нуждаят от консултациите на психотерапевти, които да им помогнат да превъзмогнат мъката си. Може би тази удобна история позволяваше на цивилизованото общество да се справя по-добре със своето откъсване от реалностите на войната, като в същото време изпраща млади мъже да умират в планини, джунгли, пустини и градове в чужди земи, които трудно могат да се открият на картата.
Истината не беше толкова сложна. Истината беше първобитна.
Рийс не беше изпитал такива угризения. Първия път, когато уби, както и всеки следващ, чувството беше различно — облекчение. Това можеше да изглежда странна реакция, особено за непосветения. Не беше облекчение, в смисъл че Рийс е открил, че може да убива — той никога не се беше съмнявал в това. А облекчение в смисъла, че обучението, уменията, инстинктите, интелектът и всеотдайността му в разбирането на врага и конфликта не са били напразни. Облекчение, че е жив. Рийс имаше естествената способност не само да се бие, но и да води. Тези две способности привличаха хората му към него и изграждаха доверие, което не можеше да бъде открито другаде в културното общество. Това беше нещото, което Рийс беше роден да прави.
Не го правеше, защото му харесва. А защото беше необходимо за оцеляването на неговите хора, на страната и на семейството му. Това не означаваше, че Рийс не изпитва емоции от годините си на бойното поле; той в никакъв случай не можеше да бъде наречен социопат. В бойните екипи социопатите ставаха причина за смъртта на други и биваха изкоренявани възможно най-бързо.
Когато този въпрос се повдигнеше по време на подготовка за война, Рийс споделяше с хората си историята за най-важния изстрел, който беше правил по време на бой. Наричаше го най-важния изстрел, който не е направил. При една особено брутална престрелка по улиците на Фалуджа, докато куршумите свистяха над главите им и около тях се взривяваха мини, Рийс надникна зад един ъгъл, вдигна автомата си и взе на прицел мъж, облечен в черните дрехи на противника. В този момент всеки на улиците на Фалуджа се смяташе за легитимна мишена според интерпретацията на командира на правилата на бойните действия, но нещо в този случай му се видя особено. Човекът беше на велосипед и бавно се отдалечаваше от битката. Дали възнамеряваше да заобиколи и да атакува в гръб? Може би, макар че нещо в езика на тялото и начина, по който караше колелото, говореше за друго. Рийс не можеше да определи какво точно, но инстинктът и моралът го накараха да махне пръста си от спусъка и да гледа мъжа, докато той не изчезна от поглед. Рийс предаде по радиостанцията на помощните части зад него описание на мъжа и посоката, в която се движи. Тъкмо се канеше да спринтира през улицата и да продължи атаката за превземането на града, един снаряд се взриви на отсрещния ъгъл, като го принуди да залепи гръб до стената и го обсипа с отломки и прах. Ако не беше спрял да гледа отдалечаващия се мъж или ако го беше убил и продължил напред, Рийс щеше да се намира точно там, където беше паднал снарядът. Мъжът с колелото може би беше спасил живота му. Преценката винаги беше изключително важна по време на бой и той нито веднъж не съжали, че не беше стрелял. Понякога най-важните изстрели в бой са онези, които не си направил.