Сергей се наведе към телефонния апарат, където в специално прозорче беше мушнато листче с номера на телефона в ложата на дирекцията.
— Готово! — въздъхна той и се облегна в тапицирания с плюш фотьойл. — Сега ни остава да чакаме покрай кой пост на КАТ ще мине Заваруев. А после става по-лесно.
Погледнах Юра Мазаев, неговото пепелявобледо след снощните преживявания и безсънната нощ лице.
— Серьога, ние ще поспим малко. Бива ли? — попитах с единствената мечта да си затворя очите.
Прекалено много ужасии ми се бяха струпали през последните няколко денонощия. Взривът, от който по чудо се спаси любимото ми малко момиченце. Светкавичното пътуване до Москва и обратно. Срещите с агентите. Жорик и Толя Гушчин. Мускулестият Льоха. Дядото със списъка. Татяна. Тази нощ… Да можех поне мъничко да си отдъхна, да събера сили, защото ако ни провървеше и Заваруев минеше покрай някой от постовете, с които можеше да се свърже приятелят на Серьожа Лисицин, тепърва ни предстояха неприятности, гонитби, а може би и стрелба.
Сънливата умора ме засмукваше като подвижни пясъци…
ГЛАВА 13.
Заспал съм толкова дълбоко, че дори не съм чул телефона. Събудих се, когато Юра Мазаев ме разтърси.
— Слава! Събуди се, Слава, трябва да тръгваме.
С усилие разлепих натежалите си клепачи и видях Серьожа Лисицин, наведен над разтворена на масичката карта.
— Преди няколко минути колата на Заваруев е минала по ей този път — замислено каза той и посочи с молива един район на картата. — Пътят води към резервата, да се надяваме, че няма отклонения.
— Смяташ ли, че ще го настигнем? — усъмних се аз.
— Определено не! — поклати глава Серьожа. — Преднината му е голяма, а и Заваруев е бивш автомобилен състезател, спортували са заедно с брат си. Нямаме никакви шансове, дори не можем да мечтаем да го настигнем.
— Ами как тогава… — подзе Юра Мазаев, но аз го прекъснах:
— Няма страшно. Щом Заваруев е излязъл от къщи почти цял час след тяхното тръгване от хотела, значи не са замислили автокатастрофа, а нещо друго. Там ще бъде, в ловния дом. Затова е важно колкото може по-скоро да отидем дотам, а дали ще го настигнем, не е толкова важно. Серьожа, във вашата дефектна милиция има ли поне един човек, на когото може да се разчита?
— Паша Яковчик — без да се замисля, отговори той. — Нищо не му е интересно, нищо не му се прави, но само защото с единия крак е вече на друга служба. Инак обаче е честно момче и във всяко отношение е свестен човек, можете да ми повярвате.
— А умее ли нещо друго този свестен човек? Да бяга, да скача, да стреля, да се бие? Или може само да бъде честен? — попитах, без да крия сарказма си.
— Е, недейте така, Владислав Николаевич, защо смятате, че сме чак толкова за изхвърляне? — усмихна се Сергей.
След двайсет минути летяхме с колата към резервата и вече бяхме четирима. Измъкнахме Паша Яковчик направо от кабинета му в службата, по-точно: беше го направил Юра Мазаев, защото нито аз, нито Лисицин можехме да се появим в зданието на градското управление на вътрешните работи. Сега можах да видя Яковчик по-отблизо и докато Сергей обясняваше набързо същината на задачата, която стоеше пред нас, аз се вглеждах в неговото луничаво лице, леко чип нос и чорлава коса. Когато стана дума за Юрцев, Паша избухна:
— Абе вие какво!… Изобщо имате ли акъл?! Нали ще се местя в отдел „Безопасност“ на банката, контролирана от Юрцев! Направо ме заклахте! Ами ако той научи, че съм посмял да посегна на интересите му — край с новата ми работа. Не, момчета, хайде да минете без мен. Не играя такива игри.
Серьожа невъзмутимо натискаше педала на скоростта по серпантината, опасваща високо, обрасло с дървета плато, сякаш не чуваше възмутените викове на Паша.
— Тъй че трябва да направим приятни физиономии при лоша игра и бързичко да изведем навън актьорите и режисьора, но така, че никой да не се сети, че подозираме някого в лоши намерения — продължи той, без да откъсва внимателния си поглед от криволичещия път. — Тъй като Юрий Сергеевич и Владислав Николаевич ще си заминат оттук, а ние с тебе, Павлик, тепърва имаме да живеем в този град, няма да си създаваме врагове. Засега! — веднага уточни той. — А после ще видим.
Яковчик се поуспокои. Явно се зарадва, че Лисицин разсъждава правилно относно враговете и че тепърва им предстои да живеят в този град.