Неговите разсъждения ми харесаха, бяха стройни и някак раздвижени, нестандартни. Веднага си личеше, че момчето е чело много в детството си. Но да си помислиш такова нещо за Игор… не ми се побираше в главата. Не знам защо, но бях твърдо убеден, че за почтеността и принципността на кой да е мъж може да се съди по отношението му към жените. И не можех да повярвам, че Игор, за когото цели двайсет години не се бе чула нито една романтична клюка, може да е взел подкуп, че и да се реши на убийство заради него. Впрочем тук се натрапваше и друго обяснение, което в името на справедливостта и обективността не можех да пренебрегна. Щом Игор, както се казва, не е бил залавян, това би могло да говори, че е изключително предпазлив и предвидлив и умее добре да пази тайните си. А щом е така, версията, предложена от Лисицин, звучи напълно реално. Не е ясно само как при цялата му предвидливост и предпазливост информацията все пак е изтекла и е стигнала до Сергей. Нещо не се връзва. Макар че, разбира се, изтичането може да не е дошло откъм Игор, а откъм човека, който е предлагал подкупа. Затова вместо да отговоря на въпроса на Сергей, аз му зададох нов:
— От кого получи тази информация?
— Владислав Николаевич…
— Разбрах, разбрах, не съм глупак. Интересува ме на кого се е позовал твоят информатор. На самия Литвак или на някого другиго?
— Не, не са споменавали Литвак. Казаха ни горе-долу следното: „Правени са опити да бъде подкупен председателят на журито, за да не даде наградата на Доренко.“
— Добре, ще помисля какво може да се направи по този въпрос. Хайде, Серьожа, върви при Люся и хубаво я разпитай за вчера. Разпитай всички, които намериш, но ние с теб трябва да разберем защо Олга е закъсняла за пресконференцията. И непременно си поприказвай отново с Бабаян. Нали знаеш, хора, които си бъбрят вечер, много често споменават неща, които са им се случили през деня.
Стигнахме до портичката на номер 8. Около голямата маса под навеса седяха Вера Илинична, съпругът й — Григорий Филипович, и веселата Ирочка. Насред масата се кипреше огромна разрязана диня. Тримата съсредоточено похапваха от сочните червени резени, без да обръщат внимание на рояците мухи над главите им. Татяна и Лиля ги нямаше. Интересно — за какво ли си приказваха толкова дълго?
— А къде е приятелят ви? — попита Ирочка, когато минах покрай тях.
— Прибра се вкъщи. Помоли да ви благодаря за чая.
— Много е симпатичен.
— Ще му предам — обещах й с усмивка. Ирочка си беше пак Ирочка.
— Предайте му, ако обичате, не забравяйте. Нека се отбие отново.
Намерих Лиля и Татяна в галерията до нашата стая. Бяха изнесли втория стол и седяха една до друга пред отворения прозорец, та светлината да пада върху лаптопа „Note-book“, който бе поставен върху коленете на Татяна. Пръстите на пухкавата блондинка сновяха по клавиатурата с такава скорост, че очите ми се замрежиха. Мекото потропване на клавишите се сливаше в един непрекъснат звук.
— Въвеждате техническата революция в писателския труд? — пошегувах се аз.
Стори ми се, че Татяна се смути.
— Голямо удобство е — каза тя, сякаш се оправдаваше. — Толкова съм разсеяна: напиша ли нещо на лист, никога после не го намирам, забравям къде пъхам тези листчета. А така всичко е на едно място, знам къде да търся.
— Виждаш ли, вместо да четеш любовни романчета, по-добре се учи от леля Таня да работиш на компютър — казах назидателно на дъщеря си.
Лиля не отговори, само ме гледаше укорително с огромните си тъмносиви очища.
— Тя се учи — отвърна вместо нея Татяна. — Всичко при нас е на взаимна основа. Тя ми дава сведения за живота на учениците, а аз на нея — навици за работа с текстов редактор. Лиля не ви ли е казала?
Получих поредния си урок. Наистина всяка вечер питах Лиля какво е правила и тя кратко ми отговаряше: „Говорихме си с леля Таня.“ Не я разпитвах за подробности, а очевидно се е налагало. Още днес трябваше да наваксам пропуснатото.
— А защо не останахте долу да ядете диня?
— Още не съм си изпълнила нормата.
— Самодисциплина?
— Разбира се. Без това не може, инак изобщо нищо няма да напиша. Обичам да си поспивам, да се поизлежавам сутрин.
— И каква ви е нормата?
— Десет страници на ден. Триста и петдесет реда. Докато не ги напиша, не си лягам.
— Виждаш ли, Лиля? — обърнах се строго към дъщеря си. — Леля Таня има да изпълнява норма от триста и петдесет реда, а ти й пречиш, разсейваш я. Заради теб не може да си легне. Дори не си позволява да хапне диня. Между другото — защо и ти не си хапнеш? Нали обичаш дини?