— По-интересно ми е с леля Таня — тихо продума Лиля и бездънните й очи се напълниха със сълзи.
— Защо говорите така, Владислав? — упрекна ме Татяна. — Лиля изобщо не ми пречи. Тя си седи тихичко и гледа как пиша.
— Но това не ви ли разсейва?
— Ни най-малко. Свикнала съм да работя в присъствието на странични хора, все още не ми се полага отделен кабинет.
— А какво работите, Танечка?
Името ми се изплъзна от езика, преди да успея да съобразя, че за пръв път се обръщам към нея по име, а и за пръв път разговарям с нея. И веднага — Танечка. Стасов, губиш мярка! Каква Танечка ти е тя? Та тя дори не те е поглеждала в очите. Но звучният й глас ми действаше като магия и вече бях забравил за всичко — освен за конкретната тема на разговора ни в момента.
— Юристка съм.
— И по-точно?
— Следовател.
Хвърлих на Лиля унищожителен поглед. Интересно: дали е казала на Татяна какво работи родното й татенце? И дали именно това обстоятелство не обяснява липсата на желание у Татяна да се запознае по-отблизо с бащата на момиченцето, с което прекарва толкова много време?
Внезапно ми се наби в очи невероятната външна прилика между двете. По отношение на ръста Лиля се бе метнала на мен и на своите осем години вече бе висока метър и петдесет и два. А и откъм килограми Господ не я бе ощетил: те нарастваха планомерно още от времето, когато прекарваше по цели вечери на дивана с книга в ръце и плодове и сладкиши наблизо. Вярно, косата на Лиля бе като моята — тъмноруса, а на Татяна — някак платинена, обаче очите им бяха абсолютно еднакви на цвят. Улових се, че само преди два часа мислено бях нарекъл Татяна дебела крава със свински очички, но нали в онзи момент тя се смееше! Покажете ми човек, чиито очи остават големи и изразителни, когато се залива от смях — и тогава хвърлете камък по мен. Всъщност очите на жената си бяха с нормални размери, вярно, не колкото на Лиля, но не бяха и свински. И после: аз я виждах сутрин, когато се разхождаше из двора по бански, а сега, вечерта, тя беше с дълга широка пола и трикотажна фланелка с дълбоко деколте — така облечена, изглеждаше дори много добре. Във всеки случай вече не бих я нарекъл крава. Аз изобщо бях свикнал да сравнявам всички жени с Рита, която имаше безупречна фигура, направо за конкурс по красота. Но нали в края на краищата това не ме възпря да се разведа? На трийсет и пет години — макар и малко късно — вече бях разбрал, че човек се занимава с фигурата само в леглото, а инак живее с човека. И макар че тогава още не ми беше омръзнало да си лягам с разкошното тяло на Ритка, то със спорния й характер, меко казано, вече не можех да живея в един апартамент.
И сега, като ги гледах, удобно седнали на столовете си под листата на дивата лоза, толкова приличащи си, изведнъж с болка осъзнах колко е липсвало на детето ми през всичките тези години спокойното близко общуване с възрастните, тези дълги вечерни разговори, при които можеш да споделиш проблем, да поискаш съвет. На нас толкова ни харесваше, че дъщеря ни е уравновесена и самостоятелна, че не се нуждае от нашето постоянно присъствие, от дребнавото ни опекунство, та съвсем бяхме забравили да се поинтересуваме дали това харесва и на самата нея.
Почувствах се излишен, макар че Татяна бе прекъснала работата си и ме гледаше очаквателно, готова да продължи разговора.
— За какво се разказва в новата ви книга? — попитах, превъзмогвайки желанието да си ида в стаята и да си легна, като внимавах също да бъда учтив, та Лиля да не се чувства неудобно заради мен.
— За този град. Знаете ли, не обичам да пиша за нещо, което не познавам, и за места, където никога не съм била. Общо взето, аз пътувам малко, трудно се откъсвам от дома си, но озова ли се някъде другаде, непременно извършвам престъпление на това място. Щом съм се озовала тук на почивка, значи трябва да използвам момента.
— И какво смятате да извършите тук? Мафиотска война за крайбрежни територии, на които да бъде построен разкошен хотел?
— Това е интересна идея — оживи се Татяна. — Не се бях сетила. Не, моят замисъл е по-прост. Сигурно сте чули, че сега тук се провежда кинофестивал, та съм решила да свържа сюжета на повестта си с него.
— Лиля! — изкомандвах веднага. — Време е. Трябва да си лягаме!
— Татко — жално изскимтя дъщеря ми. — Моля ти се, татко…
У мен сякаш се бе вселил някакъв демон. Не можех да проумея какво ми става, не можех да се позная.