— А за какво се разказва във вашата повест? — запитах учтиво, макар че всъщност изобщо не ме интересуваше.
Трябваше ми главата на Татяна — глава на професионален юрист, следовател, който добре познава женската психология (относно мъжката съм спец), но най-важното — глава със свободен полет на фантазията, като у всеки писател. На мен самия фантазията ми бе малко бедничка, може би затова не станах велик детектив, прославен в цялото министерство. Затова пък, както са ми казвали най-различни началници, бях прекрасен изпълнител. Поставеха ли ми задача, триста пъти се изпотявах, но накрая намислях как да я реша и да организирам изпълнението й. Именно затова се издигнах до началник на средно звено: хора с по-висок ранг измисляха вместо мен стратегическите задачи, а пред мен само ги поставяха за изпълнение.
— Повестта ми е за един конкурс за красота. Спомняте ли си, по новините съобщиха за пожар в тукашния летен театър по време на конкурса „Мис Крайбрежие“? Тогава загинали няколко момичета, претендентки за титлата.
— Спомням си нещо такова — отвърнах колебливо. — Май че се случи преди около два месеца?
— По-точно три. Станало е през април. Не знам подробности, но един вестник публикува голяма статия за пожара и точно в нея открих любопитна подробност. Че според някакви очевидци, чиито имена не се съобщаваха заради следствената тайна, по време на конкурса близо до театъра била забелязана група младежи, облечени с еднакви фланелки с еднакви надписи. И въз основа на това дори се разработвала версия, че това е бил фенклубът на една от участничките в конкурса и че именно тези младежи са причинили пожара — като отмъщение, че тяхната кандидатка не е получила наградата. Това ми даде идеята за сюжета. Сега е късно да променям замисъла си. Както и да е — тя махна с ръка, — за убийството на актрисата ще пиша следващия път. Защо ме гледате така?
— Опитвам се да разбера дали косата ви е боядисана, или това е естественият й цвят.
Тя се разсмя, при което сивите й очи отново се смалиха, но пък лъснаха красивите й бели зъби.
— Владислав, вие ми напомняте първия ми съпруг. Той никога не е изучавал криминалистика и никога и през ум не му минаваше, че при различно осветление един и същи цвят се възприема различно. И колкото и да му обяснявах, че никога не си боядисвам косата, той не можеше и не можеше да свикне, че на дневна и вечерна светлина, при слънчево и мрачно време, зиме и лете цветът на косата ми изглежда мъничко различен. И редовно ме питаше дали не съм си боядисала косата — нещо оттенъкът й бил друг.
Първият й съпруг. Любопитно! Колко ли е имала Танечка? Седемнайсет? Далеч не приличаше на жена, подир която тичат тълпи мъже. Но веднага се сетих как хипнотизиращо ми действаше ниският й, звучен глас. И си спомних острото усещане за вълнуваща женственост, което тя излъчваше… Знае ли човек — може пък тази Татяна наистина да се радва на успех. Нали фигурата на Маргарита Мезенцева не е еталон за всички мъже.
— А колко съпрузи всичко сте имали?
— Двама. Първи и втори. Може би след година и половина-две ще имам и трети.
— Можете да планирате толкова отдалеч? — учудих се аз. — Ами ако след година и половина-две той ви омръзне?
— Но нали казах: може би. И после, още не съм го срещнала.
— Още не сте го срещнали, но вече сте сигурна, че след година и половина-две това ще се случи? Да не сте ясновидка?
— Нищо подобно. Аз съм много практична. И знам, че горната граница на периодите, които моите увлечения издържат, не надхвърля шест-осем месеца. После, ако през това време не се породят топли приятелски отношения, настъпва логичният край.
— А ако се породят?
— Тогава се омъжвам. Във всеки случай вече два пъти съм правила този номер.
Тя отново се засмя и отпи от коняка. Оголената й пухкава ръка беше точно пред очите ми и аз видях, че кожата й е много гладка. Дощя ми се да я докосна, за да разбера каква е на опип — атлазена или кадифена.
— Кога успявате да вършите всичко това — и следствието, и книгите, и да се омъжвате? Между другото: много книги ли сте написали?
— Осем. Сега пиша деветата. А колкото до всичко останало — имам си Ирочка, тя се грижи времето да ми стига за всичко.
— Ирочка? Вашата приятелка ви служи безкористно? — подхвърлих язвително, защото след шестте години живот с Рита почти не вярвах в женското приятелство.
— Ирочка е сестра на първия ми съпруг. Разбирате ли, той реши да прави бизнеса си в Канада и аз го пуснах да си троши главата. Сключихме джентълменско споразумение: не разделихме нашия голям апартамент след развода, той го остави на мен, а тъй като все пак му трябваше начален капитал, добави към това, което имаше, парите от апартамента, в който живееше Ира. Ира се премести при мен като моя секретарка и икономка. И на мен ми е удобно, и всички са доволни. Тя се грижи за мен не по-зле от бавачка. Аз заделям всички хонорари от книгите си, за да спестя за апартамент за Ира, ако тя реши да се отдели от мен. Точно затова пиша толкова много.