Аз бях слушал много за Алла Казалская — и лошо, и хубаво. Например тя била една най-щедрите дарителки, редовно превеждала пари за детските болници. Притежавала безспорен вкус за кинотворби и усет за актьорски таланти и когато имала чувството, че от еди-кое си момче ще излезе звезда, не щадяла средства, за да направи филм, където то да се изяви в целия си блясък. Но, от друга страна, подобен патронаж тя упражнявала само спрямо млади мъже. Дори най-талантливата млада актриса не можела да разчита на помощ и покровителство от страна на Казалская. Алла била нимфоманка и не се интересувала от мъже над трийсетгодишна възраст. Самата тя била над четирийсет.
Едно беше ясно: ако са искали да убият нея, убиецът трябваше да бъде търсен извън кръга на настанените в хотела участници във фестивала, защото абсолютно всички знаели за преместването на Люся в апартамента, както и че Казалская не пропуска нито една пресконференция. Нещо повече — намерили се и такива хора, които специално се качили на етажа на Казалская, за да послушат с какъв скандал ще бъде придружено преместването. За уменията на Казалская да вдига скандали се носели легенди. Ако пък са искали да убият именно Люся Довжук, убиецът най-вероятно живеел в хотела и е знаел, че тя не е отишла на пресконференцията, а си е останала в стаята.
Освен това Татяна ми разказа, че според Сергей неговият началник — същият, с когото, неизвестно защо, не можах да смеля брашно, строго го предупредил за нахалния московчанин, тоест за мен. Накратко смисълът на изказването му бил, че московската кино мафия си прави в града свои войни, а съпругата на тоя московчанин имала съвсем пряка връзка с всичко това, тъй че той щял да се помъчи да натрапи на следствието своя версия, следователно това в никакъв случай не бива да му — тоест на мен! — се позволява, както и да се вярва на неговите тенденциозни показания.
— Знаете ли, Владислав, този Серьожа ми се вижда прекрасно момче. Странно, но той е абсолютно различен от всички детективи, които съм срещала в живота си.
— Какво му е различното?
— Ами няма никакво самочувствие. Може би просто защото е още млад. Та той е на работа само от осем месеца и за цялото това време няма нито едно сериозно разкрито престъпление. Вярно, разкрива по някоя и друга дреболия, но всички сериозни случаи при него се водят неразкрити. Той много се притеснява заради това. Не е разкрил зверско убийство на две проститутки. Не е разкрил взрив в нощен ресторант и казино. А пък на момчето толкова му се иска да успее в нещо!
— Господи, Таня, откъде знаете всичко това? — смаях се аз. — Та вие разговаряхте най-много десет минути.
— Е, зависи как разговаря човек — тихо се засмя тя. — На някои хора няма да им стигнат и два часа, за да получат такива сведения. Не забравяйте, че съм следовател, всичките ми разговори се водят по график. Викаш един човек за десет часа, а следващия — за единайсет. И се постарай, драга Татяна Григориевна, определеното време да ти стигне за всичко. Не успееш ли да изтръгнеш информацията, която ти трябва — пет пари не струваш. Човекът, който те чака в коридора, разбира, че си некадърница.
— Я стига, Танечка! Открай време се смята за полезно да поизпотиш разпитвания пред вратата, та да набере страх. Ако ги приемаме навреме, като нищо може да си помислят, че си нямаме други грижи, освен да ги чакаме и да си бъбрим с тях.
— Не знам, не знам. — Тя поклати глава. — Аз съм на друго мнение по въпроса.
— И какво е то?
— Ако един човек умее правилно да разпределя времето си, значи е стегнат, строг, любезен, мобилизиран, не можеш нито да го измамиш, нито да го разсееш, нито да му плещиш разни измислици. Във всеки случай аз съм си създала точно такава репутация и много си я пазя.
— И помага ли ви в работата? — Не успях да скрия скепсиса, който се прокрадна в интонацията ми, и Татяна се намръщи.
— Представете си — да. Аз нямам право да забравям как изглеждам, тъй че ако не си създавам съответната репутация, никой няма да ме взема на сериозно. Вие, Владислав, сте късметлия с този огромен ръст и тия широки рамене, аз обаче съм дебела.
— Танечка! — прекъснах я укорително, макар че ми беше ужасно неудобно, както става винаги когато другите не просто четат мислите ти, но ги и произнасят на глас.