— Ами нека! — казах разпалено. — Колкото по-далеч оттук, толкова по-добре. Нека се уплашат и да си заминат.
— Вие не разбирате — прекъсна ме Рудин. — Журито приключи работата си, всички награди са вече разпределени, част от журито си замина. Литвак е председател на журито, той трябва да връчи наградите. Руслан получава втора награда за мъжка роля. Вярно, Катерина няма да получи нищо, но има ангажимент при церемонията, целият сценарий е вече утвърден и всичко е репетирано. Представяте ли си какво ще стане, ако си заминат? Кой ще получи наградата на Руслан? Кой изобщо ще връчи наградите? Вече не можем да съберем журито в пълен състав, така че не е възможно да променим решението му. Лауреатът трябва да излезе на сцената и лично да получи наградата си — това е закон. Нали не можем да обясняваме наляво и надясно, че Литвак и Руслан Кийко са се уплашили от някаква опасност и са избягали? И после: с кого ще заменим Катерина? Не, не и не. И дума не може да става те да не участват в церемонията по закриването.
— Борис е прав — меко потвърди Юрцев. — Аз имам друго предложение. Можем да им кажем, че програмата е претърпяла малки промени и трябва да тръгнат за гастрола не в десет часа, а в седем или дори в шест. Да ги натоварим на колата, да ги закараме в моя ловен дом и там да ги скрием, а утре точно преди закриването да ги докараме обратно. Сега са пили много и нищо не могат да разберат, така че е безполезно да водим с тях сериозни разговори, а после, когато дойдат на себе си, можем да им обясним всичко. Дори да се уплашат много, от ловния дом няма къде да избягат — той е вдън гори тилилейски, няма никакъв транспорт. И оттам — право на церемонията.
— Защо не — оживи се Рудин, — това е изход. Прекрасна идея, Олег Иванович! Точно така ще постъпим.
По облекчението, което се изписа върху мургавото му лице, разбрах, че човекът с радост отхвърли от себе си бремето да вземе решение. Ако се случи нещо — няма да е виновен той с неговата кекава служба за безопасност, а Юрцев. Ако нищо не се случи — инициатор на екскурзията до ловния дом е пак Юрцев, тоя жалък презастраховчик. За Боря Рудин всичко се подреждаше необикновено сполучливо и аз още веднъж си помислих, че той ужасно не ми харесва. Добре де, важното е да махнем оттук тази света троица, емоциите могат да ми останат за старини.
Двамата с Рудин стояхме на стълбището пред хотела и гледахме след отдалечаващия се автомобил форд скорпио който откарваше надалеч в гората Игор Литвак, Екатерина Иванникова и Руслан Кийко. Предишните два часа бяха абсолютно шантави, капризните хора на изкуството изобщо не можеха да проумеят защо трябва да тръгват едва ли не посред нощ. После се запътиха към стаите си да се приготвят за път, а тъй като всички живееха в двуместни стаи, наложи се да загубят доста време, докато сред бъркотията на пиянската нощ намерят своите съседи и съответните ключове. Странно защо в техните среди не бе популярно просто да предават ключовете си на рецепцията. Ключовете от стаите трябваше непременно да се предават от ръка на ръка, придружени от многобройни наставления това да не се пипа, онова да не се мести на друга закачалка, това да не се използва, онова да не се включва в контакта, а ако се обади Иван Иванич, да му се каже еди-какво си и еди-какво си и в никакъв случай да не му се казва за еди-какво си. В процеса на подготовка и търсене на съседите си нашите подопечни постоянно ту тук, ту там надигаха по някоя чашка, на всеки ъгъл се спираха да бъбрят с някого и изобщо заникъде не бързаха, а аз се тресях от напрежение, броях секундите и мечтаех само за едно: по-скоро да ги махна от хотела и поне два часа да поспя. Най-сетне в пет и половина те заминаха и вече можех да се поотпусна.
Събуди ме слънцето, което светеше право в очите ми. Най-сетне времето се бе оправило, но пък сега щеше да стане мъчително горещо. Почувствах тупкаща болка в изтръпналия си врат, отворих очи и разбрах, че съм заспал направо във фотьойла в апартамента на Рудин, в неговия задръстен от бутилки, вмирисан на цигари хол. Часовникът показваше седем без петнайсет, бях спал само някакъв си час.
Откъм кабинета долових приглушен женски глас. Поослушах се и познах своята бивша благоверна. По отделни реплики, които успях да различа, разбрах, че обсъждат въпроса къде трябва да си легне тя сега — тук или в своята стая. Интересно: у кого ли се е пробудило чувството за приличие — у Рудин или у Маргарита?