Станах, като се постарах да вдигна повечко шум, и Борис веднага се появи на прага на хола, при което изразът на лицето му, кой знае защо, беше смутен. Какво, да не би да е смятал, че не знам за отношенията му с моята бивша съпруга? Или Ритка го е баламосвала с приказки за моята незатихнала ревност и за непреходната ми любов към нея, единствената!
— Моля да ме извините, рухнал съм от умора направо тук, може би ви попречих — казах напълно дружелюбно. — Според вашия фестивален режим сега е точно време за лягане, така че ви напускам.
Рудин вяло ми стисна ръката и се сбогува, а свенливата Маргарита дори не си подаде носа от кабинета.
Слязох във фоайето на първия етаж и там срещнах Генадий Голдман, служителя от организационния комитет на фестивала, същия, който посрещнал закъсняващата за пресконференцията Олга Доренко. Неговият бодър и свеж вид говореше, че не смята да си ляга. Голдман седеше във фотьойла под палмата, извисяваща се в едно каче, и преглеждаше някакви списъци, подредени пред него на ниска квадратна масичка. Не ме позна, но въпреки това беше приветлив и словоохотлив.
— Добро утро — казах и седнах до него. — Всички по леглата, а вие — на работа, така ли? Но кога почивате?
Той вдигна очи от книжата и сладко се протегна, като при това ми намигна.
— Може да ви се вижда странно, но почивам нощем. А ако говорим сериозно, нали утре е закриването, тъй че още днес започват да пристигат журналистите и аз трябва да ги посрещам и да им осигурявам акредитацията, като при това внимавам да не бъдат допуснати онези, които ние не обичаме.
— Но тук вече е пълно с журналисти! — изненадах с аз. — Нима в Русия е останал журналист, който още не дошъл?
— О!
Голдман направи изразителен жест с пръстите на двете си ръце, който говореше за неимоверния брой труженици на перото, които все още не били посетили благословената южна земя.
— Онези, дето се мотаят тук от самото начало, са горе-долу четирийсет процента от всички, които смятат да пишат за фестивала. Е, още десетина процента довтасаха, след като загинаха Оля и Люся. Останалите ще дойдат за финала. И ако не искаме да се караме с тях, ако искаме всички вестници да отразят високото ниво на кинофестивала, да изпеят всякакви други дитирамби, включително за Рудин и спонсорите, всички представители на пресата, радиото и телевизията трябва да бъдат докарани от летището с коли и посрещнати тук като най-близки приятели. Тоест да им бъдат осигурени места в хотела, храна в ресторанта и усмивки по лицата. А клетото еврейче Голдман е длъжно да подготви всичко това. Добре да речем, аз мога да организирам още сто легла в хотела и сто порции топла храна, да речем, спонсорите ще ми дадат десетина коли за разкарване насам-натам, но откъде ще им взема толкова усмивки? Аз имам само едно лице, а всички останали лица ще къртят поне до два часа! Мимиката на Голдман бе толкова изразителна, че аз прихнах да се смея въпреки умората.
— Пак добре, че спонсорите ви са богати. Днес се запознах с един от тях — Юрцев.
— А, с Олег Иванович! О, той е много ярка личност! И биографията му е ярка. Ето един човек, за когото може да се снима филм. Представяте ли си, бил е състезател по автомобилизъм, на едно състезание претърпява катастрофа, целият е изпотрошен. Разбира се, принуден е да се сбогува със спорта, няколко години обикаля болниците, после попада в центъра на Дикул, възстановява се… Слушате ли ме?
Наистина не го слушах. Автомобилен състезател. Шофьор. Летящия… Боже, какъв съм кретен!
Скочих от фотьойла и се втурнах към рецепцията, където имаше телефон.
Моят ангел пазител явно сладко се бе наспал и бе започнал работа в добро настроение, във всеки случай в седем часа сутринта Серьожа Лисицин си бе вкъщи. Тъй като моето инкогнито бе вече разкрито, помолих го веднага да прескочи до болницата и да види как е Татяна, а после бързо да дойде тук. Не рискувах да му доверя останалите си поръчения по телефона, още повече че не бях сам във фоайето на хотела.
След като затворих, се завтекох към втория етаж и затропах по вратата на президентския апартамент. Беше минало твърде малко време, за да са успели да заспят, очаквах да ме чуят. След малко вратата се отвори и Рудин по къса хавлия, която откриваше почти целите му възкриви космати крака, ме погледна мрачно от прага.
— Какво е станало пак? Мислех, че вече сте далеч оттук.
Безцеремонно го бутнах обратно в хола и затръшна вратата след себе си.