Дейвид Морел
Черно-бяло и червено
Следващите три разказа бяха написани по едно и също време и бяха публикувани заедно през 1985 година като част от поредицата „Нощни видения“. Те имат обща тема — амбицията и тъмната страна на успеха. Всеки от тях се върти около определено занимание — в случая главният герой е разносвач на вестници. Този разказ ми е особено скъп, защото, когато беше на дванадесет, синът ми Мат също си докарваше допълнителни пари, като разнасяше вестници. Двамата с жена ми му давахме достатъчно джобни, но също като приказливото симпатично момче, с което ще се срещнете след малко, той бе решил да бъде предприемач. И понеже маршрутът му изискваше да става сутрин в пет и половина, аз или съпругата ми често го придружавахме. Излизах с Мат още преди да се е развиделило и особено през зимата, той много ценеше помощта ми. Започна да я цени още повече, когато в рамките на една година в съседния град изчезнаха две вестникарчета. Така и не откриха какво е станало с тях. Естествено маршрутът на сина ми си имаше своите напрегнати моменти и една от целите на тази история е да разкрие колко самотен може да се чувства рано сутрин един малък разносвач на вестници. В наши дни тази работа обикновено се върши от възрастни хора с коли. Но ако живеете на едно от малкото места, където все още има вестникарчета, били те момчета или момичета, когато позвънят следващия път на вратата ви, дайте им голям бакшиш.
Сигурно сте прочели за мен в тазсутрешния вестник. Ако живеете близо до кръстовището на „Бентън“ и „Сънсет“, значи аз съм хлапето, което обикновено ви го носи. Но не и днес, понеже съм в болницата със счупена ръка и нещо, което докторът нарича „фрактура на черепа“. Днес ви го е донесъл моят баща. Да си призная честно, маршрутът ми липсва. Разнасям вестници от деветгодишна възраст, вече три години, и ми е станало навик да ставам сутрин в пет и половина, дори на Коледа и на Нова година. Но ако си мислите, че тази сутрин съм спал до късно, значи се лъжете. Медицинските сестрите ме събудиха по същото време, по което майка ми обикновено ме сбутва да изпълзя от леглото и ми заръчва да се облека добре, преди да изляза навън с вестниците, защото снежните утрини напоследък са ужасно студени. Трябва да изминете маршрута си пеша, вместо с колело, и това ви отнема половин час повече, особено когато слънцето не бърза да изгрее и е толкова тъмно, че понякога не можете да различите номерата на къщите, ако ви се наложи да търсите адреса на нов абонат.
Един човек на „Гъзет“ минава с камион и оставя вързопа вестници пред вратата на дома ни, а баща ми ги взема оттам и ги нарежда в сака ми, докато се обличам. Често върху тях има картичка с името на нов абонат или на такъв, който не иска да получава повече вестника, и в тези случаи двамата с майка ми трябва да прибавим или задраскаме името в списъка ми и да изчислим колко ми дължи абонатът, особено ако започва или спира да получава „Гъзет“ в средата на седмицата. Да разнасяш вестници е доста сложно, но баща ми казва, че то ще ме научи на бизнес, а и със заработените пари мога да си купувам компактдискове и видеоигри, въпреки че винаги внасям една трета от сумата в банковата си сметка.
Но аз ви разправях за абонатите, които обслужвам. Ще се изненадате, като разберете колко близко може да се чувства едно хлапе с хората, на които разнася вестници. Те стават рано и започват трескаво да се приготвят за работа или с какво там се занимават, и на мен ми се струва, че единственото им удоволствие сутрин е да седнат да закусват и да прочетат във вестника какво се е случило, докато са спали. Един вид да научат клюките. Абонатите зависят от мен и аз никога не съм закъснявал, никога не съм пропускал да им доставя вестника, освен в случаите, когато съм бил болен, и днес, заради това, което ме сполетя вчера. Превързаната рана на главата ми ме сърби, а гипсът на ръката ми е ужасно тежък. Но сестрите са написали по него какви ли не смешки, така че чакам с нетърпение да тръгна пак на училище — докторът каза, че това ще стане след две-три седмици — и да го покажа на всички деца.
Забелязвам разни неща около клиентите си, неща, които няма как да забележите, освен ако не сте разносвач на вестници. Например колко много хора са станали, преди да позвъните на вратата им и са запалили всички лампи в къщите си, понеже предишния ден е имало голям мач, на който са присъствали, слушали са го по радиото или са го гледали по телевизията, но нямат търпение да научат нещо ново за него. Или като онази къща на улица „Гилби“, пред която смърдеше на мърша, така че в продължение на цяла седмица минавах край нея, като се стараех да не дишам. Въпреки това всеки път ми идеше да повърна. Вонята беше досущ като от гнилите картофи, които мама откри миналия месец в избата. Никой не прибираше вестниците, които оставях, и те продължаваха да се трупат до вратата. Когато разказах това на татко, той погледна някак странно майка ми и каза, че най-добре ще е да отиде да провери дали всичко е наред. Мога да се закълна, че баща ми реши, че може някой да е умрял и предполагам, аз самият съм мислел така, но както се оказа в последствие, вестниците се трупали просто защото хората били заминали на почивка, а миризмата идвала от найлоновите торби с боклук зад къщата, които били забравили да изхвърлят и някакви кучета ги разсипали по земята. Все пак онази воня ме беше изнервила не на шега.