Преди три седмици изчезна друго вестникарче, този път тук, в Кроуел, и вие сигурно си спомняте как съседите го търсеха, снимката му бе на първа страница в „Гъзет“ и родителите му предложиха награда, но така и не го откриха, намериха само сака с вестници, захвърлен в някакви храсти както в Гренит Фолс. Полицаите казаха, че случаите били сходни. Почеркът бил идентичен. По дяволите, не е необходимо да си завършил полицейско училище, за да стигнеш до извода, че двете момчета бяха изчезнали по един и същ начин. Едното може и да е избягало от къщи, но не и двете, не и в този сняг.
О, да, това е нещо, което забравих да спомена. И двата пъти, когато изчезнаха хлапетата, валеше много силен сняг и нямаше никакви следи, освен тези на съседите, които ги бяха търсили. А нито едно дете няма да избяга по време на снежна буря, от мен да го знаете. Ние, останалите вестникарчета, едва не вдигнахме стачка, както се изрази татко. В действителност родителите ни бяха тези, които не желаеха да разнасяме повече вестници. Те поискаха полицейска охрана за нас, но от полицията казаха, че излишно се тревожели, че не трябвало да се паникьосват, освен това не разполагали с достатъчно хора, които да бдят над всяко вестникарче. От „Гъзет“ заявиха, че ако се откажем от работата си, вестникът щял да фалира. Те помолиха родителите ни да ни пазят и ни накараха да подпишем договор, според който щяха да ни удържат по седемдесет и пет цента на месец, за да може вестникът да ни застрахова срещу евентуална злополука, която може да ни се случи, докато обикаляме абонатите си.
Това още повече ядоса баща ми. Той ми нареди да се откажа и аз почти бях готов да го направя, но не можех да спра да мисля за парите, които обичах да харча в съботните дни. Татко заяви, че направо съм роден капиталист и като порасна, навярно ще гласувам за републиканците, каквото и да означава това, но аз му напомних, че на миналогодишния маратон за шестокласници бях спечелих медал и се обзалагам, че мога да бягам по-бързо от всеки перверзник. Той се засмя, поклати глава и каза, че ще излиза с мен всяка сутрин, но лицето на мама имаше такова изражение, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Предполагам, че майките са си такива, винаги се притесняват. За по-голяма убедителност добавих, че всъщност трябва да се безпокоя само ако вали сняг. Защото и двете хлапета бяха изчезнали по време на снежна виелица. Баща ми каза, че това звучало смислено, но мама само промърмори „ще видим“, а ако сте малки като мен, знаете, че когато попитате майките си дали може да останете да спите у свой приятел и те кажат „ще видим“, това означава „не“.
Оказа се, че греша. На следващата сутрин баща ми дойде с мен на обиколката. Бе една от онези мразовити утрини, когато снегът скърца под ботушите ви и въздухът е толкова кристален, че можете да чуете бръмченето от двигателя на кола, която потегля на три пресечки от вас. Бях убеден, че никой перверзник не може да се промъкне безшумно до мен, пък и нали баща ми ме придружаваше, както бащите на всички останали вестникарчета. Въпреки това всяка сутрин ставах от леглото с молитва да не вали сняг и често се оказваше, че през нощта е валяло, но вече е спряло, а когато поглеждах през прозореца и виждах ясно къщата отсреща, имах чувството, че някой е свалил от гърдите ми въжена примка.
И така, двамата с баща ми продължихме да ставаме в пет и половина и да разнасяме вестниците, докато един ден той не се разболя от грип и трябваше да ме придружи мама. Да знаете само колко бе нервна, предполагам, дори повече и от мен. Трябваше да ни видите как бързахме да завършим обиколката, като през цялото време се оглеждахме през рамо. Господин Кариган се караше с жена си както обикновено, господин Бланчард плачеше за съпругата си, а когато отвори вратата да вземе вестника си, господин Ланг държеше бутилка бира и ме уплаши до смърт. За малко да си подмокря панталоните, честна дума. Той ми предложи да вляза и да се постопля, но аз отстъпих назад с думите: „Не, господин Ланг, не, благодаря ви“, като махах с ръце и клатех глава. Съвсем забравих, че зад мен има стълби. Обзалагам се, че ако ги бе изринал, щях да си счупя ръката още тогава. Но той не беше и когато се прекатурих надолу по тях, паднах на меко в снега. Господин Ланг се опита да ми помогне, но аз скочих на крака и избягах.