А когато се събудих миналата неделя и чух воя на вятъра, още преди да съм станал, разбрах, че навън вали сняг. Сърцето ми се сви. Едва намерих сили да изпълзя от леглото. Устата ми се изпълни със стомашен сок. Не можех да видя къщата отсреща. Снегът бе толкова силен и гъст, че не можех да видя дори клена в предния ни двор. Все още затоплен от леглото, потръпнах от студ, сякаш се намирах навън и вятърът ме пронизваше през пижамата. Хич не ми се излизаше, но знаех, че това щеше да бъде поводът, от който майка ми се нуждаеше, за да ме принуди да се откажа, и събрах смелост. Облякох се много бързо, нахлузих дълги долни гащи и всичко останало, както се полага, отгоре надянах палтото си, което вече едва ми ставаше, ръкавиците и скиорската маска, и този път не ме придружи само татко или мама, ами и двамата, и мога да ви кажа, че бяха също толкова изплашени, колкото се чувствах и аз.
Всичко мина благополучно. Разнесохме вестниците, върнахме се вкъщи и пихме горещ шоколад. Бузите и на трима ни се зачервиха, легнахме да поспим още малко и когато се събудихме, баща ми пусна радиото. Предполагам, досещате се какво чухме. Тук, в Кроуел, беше изчезнало още едно вестникарче. При сходни обстоятелства. С него изчезналите момчета ставаха три, две от които от нашия град, и трите по време на снеговалеж.
Виелицата не стихна и този път бяха затрупани дори следите на полицаите и съседите, които тръгнаха да го търсят. Така и не намериха сака с вестници. Двама от участниците в издирването бяха откарани в болницата поради измръзване. Липсващото момче не беше от нашия квартал, но въпреки това баща ми се включи в търсенето. Улиците бяха непроходими за автомобили и той трябваше да тръгне пеша. Когато се върна по мръкнало с побеляла от сняг шуба, каза, че навън било ужасно. Не можеше да се стопли. Седеше прегърбен пред камината, хвърляше вътре цепеници, разтриваше посинелите си от студ ръце и трепереше. Мама му носеше чаша след чаша с някаква димяща напитка, която наричаше горещ пунш, и след час татко се отпусна назад и захърка. Наложи се двамата с майка да го заведем до леглото. После отново слязохме долу, седнахме във всекидневната и тя ми каза, че трябва да спра с разнасянето на вестници.
Не се опитах да споря. В Кроуел живеят четирийсет хиляди души. Ако приемем, че три четвърти от тях са абонирани за вестника и повечето разносвачи имат по четирийсет абоната, това прави седемстотин и петдесет вестникарчета. Пресметнах го на джобния калкулатор на баща ми. Сигурно ще се изненадате — толкова много разносвачи на вестници! — ако самите вие не сте такива. Но ако обикаляте улиците в пет и половина сутринта като мен, ще срещнете много от нас. Почти на всеки ъгъл ще видите хлапе, което върви по алеята към нечия къща и оставя вестник пред вратата. Като не броим момчето от Гренит Фолс, излиза, че са изчезнали две вестникарчета от седемстотин и петдесет. Този факт би трябвало да наклони везните в моя полза, но аз смятах, а и майка ми бе на същото мнение, че наличието на толкова много разносвачи на вестници просто предлага по-голям избор на маниака. Обичах да играя на видеоигри и всичко останало, но не си заслужаваше за парите, които получавах, да изчезна като другите момчета със захвърлен зад някакви храсти сак, където впрочем откриха и този на третото хлапе, когато спря да вали сняг. След като помогнахме на татко да си легне, мама погледна през прозореца на всекидневната и някак странно изхълца. Отидох до нея и видях къщата отсреща, цялата покритата със сняг, който блестеше под светлината на уличната лампа. При други обстоятелства тази гледка щеше да ми подейства успокояващо, като пейзаж от коледна картичка. Но сега изпитах отвращение, сякаш чувствах, че под цялата тази белота се крие нещо грозно. Чух как майка ми включи газовата печка. Топлият въздух пропълзя под крачолите на пижамата ми. Въпреки това потръпнах.
И така, реших да спра с разнасянето на вестници. Но както казва татко, всеки от нас има в себе си нещо, наречено биологичен часовник. Дължи се на стереотипа. Благодарение на него знаете, без да сте погледнали часовника на ръката си, че всеки миг ще започне любимата ви телевизионна програма или че е крайно време да се прибирате вкъщи, защото вечерята е готова. Така че въпреки решението си, на следващата сутрин се събудих както обикновено в пет и половина, и то без помощта на мама. Казах си, че трябва да побързам със ставането. След това се сетих, че вече няма да разнасям вестници. Отпуснах се обратно в леглото и се опитах да заспя отново, но непрекъснато поглеждах към дигиталния будилник, който мама и татко ми подариха миналата Коледа, и виждах как червените цифри се сменят. 5:40. После 5:45. Започнах да се чувствам ужасно виновен, все едно съм направил нещо лошо. Измъкнах се от леглото, дръпнах пердето на прозореца и се взрях в тъмнината към мястото, където затрупаната със сняг алея пред къщата ни се вливаше в улицата. Веднага забелязах следите, оставени от камиона на човека от „Гъзет“, който бе свалил моя вързоп с вестници. Самият вързоп лежеше на алеята, потънал дълбоко в снега. Беше сложен в найлонов чувал, за да не се мокри — голяма черна фигура на фона на безкрайната белота.