Паоло Джордано
Черно и сребърно
На момичето, с което излизам
Това е фрагмент от една истинска мъчителна история, литературно преобразена. Отклоненията от действителността не са променили значително същността на персонажите, от които е вдъхновен.
Какво означава да обичаш някого? Да го избереш сред множеството, да го отделиш от групата, колкото и ограничена да е, от която е част, макар и само поради роднинска или друга връзка. И после да търсиш у него непроявените черти, които вероятно са напълно различни, онази многостранност, която крие в себе си.
Госпожа А.
В деня на трийсет и петия ми рожден ден госпожа А. внезапно изневери на ината, който в моите очи беше най-характерната ѝ черта, и предварително заела позиция върху леглото, което вече изглеж даше несъразмерно за тялото ѝ, накрая напусна познатия ни свят.
Онази сутрин бях отишъл на летището да пос рещна Нора, която се връщаше от кратко работно пътуване. Макар да беше късен декември, зимата се бавеше и монотонната шир от двете страни на магистралата се белееше, обвита в тънък слой мъгла, възнамеряваща сякаш да замести снега, който така и не се решаваше да завали. Нора отговори на позвъняване по телефона, но не говореше, по-скоро слушаше. Каза: „Добре, разбрах, значи, във вторник“, после прибави едно изречение, с което опитът ни е научил да заместваме в случай на нужда липсващите подходящи думи:
– Може би е по-добре така.
Спрях на първата отбивка, за да може да слезе от колата и да се отправи сама към някаква неоп ределена точка на паркинга. Плачеше тихо, дясната ѝ ръка покриваше в шепа устата и носа ѝ. Едно от безкрайните неща, които научих за жена ми за десет години брак, беше нуждата ѝ да се изолира в моменти на мъка. Изведнъж става недосегаема, не позволява на никого да я утешава, оставя ме да стоя отстрани като ненужен зрител на страданието ѝ – опърничавост, която ми се е случвало да взема за липса на благородство.
През останалата част от пътя карах по-бавно, струваше ми се удачна форма на уважение. Поговорихме за госпожа А., спомнихме си някоя и друга забавна случка от миналото, макар че ставаше дума по-скоро не за забавни – не разполагахме с такива по неин адрес – а за обичайни случки, обичайни и дотолкова пуснали корени в семейния ни живот, че добиваха митично измерение: неизменната сутрешна сводка за хороскопа, който беше слушала по радиото, докато ние още спим; начина ѝ да си присвоява цели периметри от къщата, особено кухнята, дотам, че ни се струваше редно да ѝ искаме разрешение да отворим собствения ни хладилник; сентенциите, с които прекратяваше излишните според нея усложнения, които ние, младите, си създавахме; войнствената ѝ мъжка походка и колко неизлечимо стисната беше – помниш ли оня път, когато забравихме да ѝ оставим пари за пазар, как опразни буркана с монетите, като събра и последната стотинка.
След няколко минути мълчание Нора добави:
– Обаче каква жена! Нашата Бабет. Винаги на линия. Ето и сега, изчака ме да се върна.
Не ѝ обърнах внимание, че побърза да ме изключи от цялостната картина, не ми достигна кураж да ѝ кажа за какво си мислех в момента: че госпожа А. изчака рождения ми ден, за да си отиде. Така че и двамата си изфабрикувахме по една лична дребна утеха. Не ни остава друго пред нечия смърт, освен да измислим дребни смекчаващи обстоятелства, да припишем на умрелия един последен грижовен жест, който той е запазил специално за нас, да открием в съвпаденията някакъв обмислен план. И все пак днес, след неизбежното отрезвяване с времето, не ми се вярва да е било точно така. Страданието беше отнесло госпожа А. далече от нас, а и от всички, много преди онази декемврийска сутрин, беше я изтласкало в едно далечно ъгълче на света – точно както Нора се беше отдалечила от мен на отбивката от магистралата – и оттам тя ни беше обърнала гръб.
Наричахме я така, Бабет, харесвахме този прякор, защото внушаваше принадлежност, а и на нея ѝ харесваше, защото си беше лично неин и звучеше фриволно с френското окончание. Мисля, че Емануеле така и не разбра смисъла му, някой ден може да му попадне разказът на Карен Бликсен или по-вероятно филмът[1] и тогава ще направи връзката. Така или иначе, прие с радост превръщането на госпожа А. в Бабет от един момент нататък, в неговата Бабет, и подозирам, че асоциираше прякора с чехлите ѝ, просто по съзвучие[2], чехлите, които гледачката му нахлузваше още с влизането у нас и оставяше един до друг до шкафа в коридора в края на деня. Когато Нора забеляза плачевното състояние на подметките им и я снабди с нови чехли, тя ги заточи в килера и никога не ги обу. Такава беше, никога нищо не променяше, противопоставяше се на промените телом и духом и въпреки че упорството ѝ беше смешно, понякога направо глупаво, не мога да отрека, че ни харесваше. В нашия живот – моя, на Нора и на Емануеле – който по онова време изглеждаше подложен на ежедневни революционни промени и се огъваше застрашително на вятъра като младо растение, тя беше стабилният елемент, убежището, беше като прастаро дърво с толкова широк ствол, че не можеха да го обхванат три чифта ръце.
1
„Угощението на Бабет“ – новела на Карен Бликсен и едноименен датски филм (1987). – Б. пр.