Превърна се в Бабет в една априлска събота. Емануеле вече говореше, но още седеше в бебешкото столче, така че трябва да е било преди пет или шест години. Госпожа А. от месеци настояваше да ѝ отидем на гости на обяд, поне веднъж. Нора и аз, експерти в отклоняването на покани с дори смътен привкус на семейни събирания, дълго време успявахме да се измъкнем, но госпожа А. не се обезкуражаваше и всеки понеделник подновяваше с готовност поканата за съответния уикенд. Предадохме се. Пътувахме с колата към Рубиана в състояние на странно съсредоточаване, като че ни предстоеше да направим нещо против спонтанната ни воля, изискващо извънредно усилие. Нямахме навик да сядаме на масата с госпожа А., не още: въпреки постоянното ѝ присъствие отношенията ни се ръководеха от неписана йерархия, според която тя сновеше на крак, докато ние се хранехме и обсъждахме нашите си неща. Възможно е по онова време още да сме си говорели на „вие“.
– Рубиана – промълви Нора, загледана недоумяващо в хълма, обрасъл с гъста гора. – Представи си да си прекараш тук целия живот.
Разгледахме тристайния апартамент, в който госпожа А. прекарваше самотния си живот на вдовица, и се впуснахме да правим пресилени комплименти. Нямахме много информация за миналото ѝ – Нора знаеше съвсем малко повече от мен – и като не можехме да придадем емоционална стойност на това, което виждахме, обстановката ни изглеждаше ни повече, ни по-малко от една ненужно натруфена къща, донякъде кичозна и много чиста. Госпожа А. беше подредила безуп речно кръглата маса в хола със сребърни прибори, строени върху покривка с цветни мотиви, и тежки чаши с позлатен кант. Самият обяд, помис лих си, изглеждаше като претекст да се употреби сервизът, който очевидно не беше ползван с години.
Прелъсти ни с меню, което изглеждаше като синтез на специално подбраните ни предпочитания: супа от леща и бакла, котлетчета във винено-лучен сос, гратен от фенел в съвсем лек сос бешамел и салата от слънчогледови листа, откъснати лично от нея, фино накълцани и подправени с горчица и оцет. Още пазя в съзнанието ми всяко ястие заедно с физическото усещане за постепенния преход от началната скованост към отпускането ми в прегръдката на тези кулинарни милувки.
– Точно като Бабет! – възкликна Нора.
– Като кой?
Разказахме ѝ историята и госпожа А. се развълнува, докато слушаше и си се представяше на мястото на готвачката, която напуска „Кафе Англе“, отива да прислужва на две възрастни стари моми и похарчва всичките си спестявания, за да им приготви незабравимо угощение. Избърса очи с края на престилката си и веднага се обърна с гръб, като си даваше вид, че върши нещо.
Минаха години, преди да я видя да плаче отново, този път не от умиление, а от ужас. Вече бяхме достатъчно близки, за да не изпитвам неудобство да хвана ръката ѝ и да кажа:
– Ще се справиш. Много хора се предават, но ти познаваш болестта, защото веднъж вече си се изправяла срещу нея. Достатъчно силна си.
И го мислех наистина. После обаче видях как започна да чезне толкова бързо, че дори не намерихме начин да се сбогуваме подобаващо, не ни остана време да намерим точните думи, за да изразим какво означаваше за нас.
Райската птица (I)
Краят дойде бързо, предизвестен от едно знамение, или поне на госпожа А. ѝ се искаше да вярва в това през последните месеци, все едно предуп реждението можеше да придаде смисъл на случилото се, което иначе щеше да си остане просто едно нещастие.
В края на лятото, година и половина преди пог ребението ѝ, работела в градината на гърба на кооперацията. Изтръгвала ненужните вече коренчета фасул, за да направи място за зелето, когато една птица кацнала на няколко крачки от нея върху един от камъните, които обозначавали границата на нейното парче земя.
Госпожа А., наведена над своите шейсет и осем години, на които още добре се крепеше, зас тинала, за да не я уплаши, а птицата се вгледала в нея изпитателно. Никога не била виждала такава птица. Размерът ѝ бил горе-долу като на сврака, но цветовете били съвсем различни: под главата се подавали лимоненожълти снопчета, които стигали до гърдите и се губели в синята перушина на гърба и на крилата, а опашката била от дълги бели пера, които приличали на памучни нишки, накъдрени по края като куки за риболов. Не изглеждала притеснена от човешкото присъствие, даже напротив – госпожа А. имала чувството, че била кацнала там, за да може тя да я разгледа. Сърцето ѝ силно забило, без да знае защо, коленете ѝ леко поддали. Помислила си, че може би е от някакъв рядък и ценен тропически вид и че е избягала от клетката на някой колекционер: такива екземпляри не се срещали в района на Рубиана. Всъщност, доколкото ѝ било известно, в Рубиана нямало и колекционери на животни.