С рязко движение птицата навела глава на една страна и започнала да чопли крило с човката си. Имало нещо лукаво в движенията ѝ. Не, не лукаво, не точно, как е думата... високомерно, ето. Като свършила с пощенето, вперила тъмночерните си очи право в очите на госпожа А. Крилата, прибрани до тялото, потръпнали за миг, гърдите ѝ се повдигнали от две много бавни вдишвания. Накрая безшумно се отделила от камъка и отлетяла. Госпожа А. проследила траекторията ѝ, като закривала очи от слънцето с ръка. Искала да я погледа още, но птицата съвсем скоро изчезнала между клоните на близките дъбове.
През нощта сънувала срещата с подобната на папагал птица. Когато ми разказа случката, болестта ѝ беше в напреднал стадий и вече беше трудно да се различат обективните елементи в разказа от прибавените или просто подлежалите на внушение. Но мисля, че на сутринта тя наистина беше потърсила птицата в една книга за фауната на Вал ди Суза, която се намирала у тях, защото ми показа книгата. И със сигурност беше вярно, че след като не я намерила, решила да отиде до един неин приятел, художник, който бил запален по орнитологията, защото ми предаде подробен репортаж от посещението си.
Така и не разбрах какви точно бяха отношенията ѝ с този човек. Тя не беше склонна да ги обсъжда, може би от предпазливост, защото той беше известен художник – със сигурност най-прочутата личност, с която още поддържаше отношения след смъртта на Ренато – или просто ги пазеше за себе си. Знам, че от време на време му готвеше или изпълняваше някакви негови поръчки, но му беше по-скоро нещо като компаньонка, приятелка в благоприличен смисъл. Бях останал с впечатлението, че се виждаха по-често, отколкото ѝ се искаше да признае. Всяка неделя след църковната служба госпожа А. се отбиваше при него и оставаше до обяд. Къщата на художника, скрита зад високи букове с яркочервената си фасада, се намираше на три минути с кола или на десет пеша от нейната кооперация по асфалтиран път, описващ полукръг.
Художникът беше джудже: тя не изпитваше свян да го нарича така, даже произнасяше думата с нотка на задоволена жестокост. Призна ми, че след толкова години все още си задавала глупави въпроси по негов адрес, например все се питала какво е да не докосваш с крака пода, когато си седнал. И все гледала ръцете му, късите груби пръсти, които изглеждали смешно, а можели да произвеждат чудеса. Беше единственият мъж, когото госпожа А. успяваше да надвиши на ръст с нейния под метър и шейсет, но чарът му бил толкова плътен и всеобхватен, че тя била тази, която винаги се чувствала гледана отгоре. Когато го посещавала и сядала в салона, превърнат в ателие, между картините и рамките, си припомняла времената, когато Ренато я водел със себе си, докато претърсвал мазета и тавани по следите на някоя рядка забравена вещ.
– Сигурно е бил папуняк – опитал се да отгатне той в онази сутрин в края на август.
Бил все намусен, особено напоследък, но госпожа А. свикнала да не му обръща внимание. Както ми разказа, едно време из къщата сновели галеристи, била пълна с приятели и полуголи момичета, които позирали. Сега се посещавала само от четири жени, които го гледали на смени, всичките чужденки и нито една достатъчно красива, за да бъде увековечена на платно. Госпожа А. знаеше, че художникът прекарва по цял ден в мисли за миналото, че не рисува вече, че се чувства сам. Точно като нея.
– Знам аз какво е папуняк, няма нищо общо – срязала го в отговор.
С един малък скок художникът слязъл от крес лото и изчезнал в съседната стая. Госпожа А. се заела да обхожда салона с поглед, като че не го познавала достатъчно. Любимата ѝ картина била там, на пода, била недовършена. Представлявала гола жена, седнала на маса, с леко раздалечени красиви гърди с широки розови зърна в много по-плътен цвят от кожата около тях. Срещу нея имало четири праскови в искрящо червено и един нож, с който вероятно възнамерявала да ги обели. Но не го правела. Стояла така, завинаги неподвижна, в очакване на подходящия момент.