Выбрать главу

Емануеле искаше да върви след ковчега до гроба. Решихме, че става дума за каприз, за глупаво любопитство, така че му забранихме. Спускането на ковчега не е гледка за деца, а пък точно в този случай не беше и за нас. Има неща, които трябва да съхранят семейната интимност, да се оставят за най-близките приятели, а ние какви ѝ бяхме на госпожа А.? Работодатели, не много повече от това. Смъртта преразпределя ролите според формалния ред на важност, закърпва на мига дупките в правилата на привързаностите, които човек си е позволил приживе, и няма значение, че Емануеле беше най-близо до това, което госпожа А. можеше да счете за свой внук, и че ние, Нора и аз, можехме да се чувстваме като нейни осиновени деца. Не бяхме.

Сираците

В началото при нас я доведе вродената ѝ грижовност, почти религиозна (или може би придобита по неволя). Когато бременността на Нора се оказа различна от идилията, която си бяхме представяли, и плодът започна да напира да излезе на двайсет и четвъртата седмица, се обърнахме към нея за помощ – знаехме, че е свободна, от деня, в който тъстът ми беше решил, че вече може да се справя без домашна помощница. И тъй като жена ми беше на легло, наложи се аз да ѝ покажа къщата, като се престаравах да описвам подробности, които не познавах достатъчно: къде се сипва омекотител и къде прах за пране, как се сменят торбичките на прахосмукачката и колко често се поливат цветята на балкона. Преди да сме минали и половината от туристическата обиколка, госпожа А. ме прекъсна:

– Хайде, излизайте! Излизайте и не се притеснявайте за нищо.

Вечер, когато се връщах от работа, я намирах седнала до възглавницата на Нора като куче пазач с наострени уши. Бъбреха си, но госпожа А. вече си беше сложила пръстените, закопчала брошката в средата на жилетката и наметнала мантото на рамо. Щом ме видеше, се изправяше енергично като човек, който и помен си няма от умора, пос​ ле ме отвеждаше в кухнята, за да ме инструктира за ястията, които беше приготвила за вечеря, и как да ги стопля така, че да останат сочни, и къде да оставя мръсните тенджери накрая.

– Не ги мийте, аз ще се заема утре – добавяше винаги.

В началото не я слушах, но когато разбрах, че на сутринта така и така измиваше наново съдовете, се предадох на заповедите ѝ.

Тази нейна безпогрешност на моменти беше дори дразнеща, тя самата трудно се издържаше с нейната увереност във всичко и със сентенциите, така пълни със здрав разум и така лишени от оригиналност. Нерядко Нора, след като беше прекарала голяма част от деня с госпожа А., насочваше срещу нея чувството за безсилие от това, че беше прикована на легло от седмици:

– Ама че трудно поносима жена! – оплакваше се. – И какъв педант!

По същото време, в което се оставихме на грижите на друг човек – грижи, на които не мислехме, че още можем да се надяваме или да заслужим – още от самото начало започнахме да измисляме трикове, за да се измъкнем от опеката.

Имаше един ресторант, в който Нора и аз ходехме от време на време – по-точно не истински ресторант, а рибарски магазин, в който вечер слагаха няколко тесни маси с мушамени покривки и пластмасови прибори и сервираха пържен микс от риба и морски дарове в алуминиеви подложки. Бяхме попаднали на това заведение веднага след като се оженихме и оттогава го смятахме за наше. Преди да се окажа с жена ми в това забутано място в крайния квартал, дори не обичах да ям черупчести и мекотели (преди Нора толкова неща не обичах), обаче обожавах да я гледам как яде, обожавах концентрацията, с която обелваше скаридите, как ми предлагаше половината, като настояваше, докато приемех, обожавах начина, по който измъкваше рапаните от черупките и после си облизваше влажните пръсти между ястията. Допреди наскоро да затвори, лишавайки ни от една второстепенна, но не и по важност, отправна точка, рибарницата беше сцена на нашите най-интимни мигове с тежестта на племенни ритуали. Важните разговори, фаталните съобщения, тостовете за тайните годишнини – всичко се случваше там. Когато си тръгвахме, косите на Нора и дрехите и на двама ни бяха напоени с мирис на пържено, който отнасяхме чак вътре вкъщи, сякаш да подпечата взетите решения и достигнатите прозрения.