— Помня съвсем добре — рече Барбара. — Повечето от старите неща на Една от диспансера бяха наблъскани в една кутия. Трябваше да ги сортираме и върнем на болницата, ала всички забравихме за тях или поне никой нищо не направи. Сложихме ги на тавана и те отново излязоха на бял свят, когато Една се стягаше за Индия. Сега са ей там… — ги посочи към библиотечния шкаф — и все още никой не ги е прегледал и подредил.
Тя стана и пренесе стола си до шкафа, после се качи върху него и се протегна, за да свали черната метална кутия, която стоеше отгоре.
Без да обръща внимание на Лучия, която промълви: „Моля те, миличка, не си прави труда, нямам нужда от нищо“, Барбара отиде до масата и сложи кутията върху нея.
— Е — рече тя, — сега вече можем поне да хвърлим един поглед на тези неща.
Сетне отвори кутията.
— О, Боже, каква пъстра колекция! — каза тя, като вадеше най-различни шишенца, докато говореше. — Йод, бензинова тинктура, нещо с надпис „рициново масло на Тинкт.Карт.Ко.“
После направи гримаса.
— А! Ето, че стигаме до сериозните работи — възкликна тя, вадейки от кутията някакви малки кафяви стъклени шишенца. — Атропин, морфин, стрихнин — четеше тя етикетчетата.
— Внимавай, лельо Каролайн, ако предизвикаш буйния ми нрав, ще сложа в кафето ти стрихнин и ти ще умреш в ужасни мъки. — Барбара направи шеговит жест, с който заплаши леля си, а тя пък изсумтя и махна с ръка.
— Така, едно е сигурно — тук няма нищо, което да изпробваме върху Лучия, за да я накараме да живне — засмя се Барбара и почна да прибира обратно шишенцата и стъкълцата в металната кутия.
Точно бе вдигнала високо едно шишенце морфин в дясната си ръка, когато вратата откъм преддверието се отвори и Тредуел въведе вътре Едуард Рейнър, доктор Карели и сър Клод Еймъри. Пръв влезе секретарят на сър Клод — Едуард Рейнър, невзрачен млад мъж към тридесетте. Той отиде при Барбара и надникна в кутията.
— Здравейте, мистър Рейнър, интересувате ли се от отрови? — попита го тя, като продължи да прибира шишетата в кутията.
Доктор Карели също се приближи до масата. Тъмнокос и смугъл, на около четиридесет години, Карели бе облечен в отлично скроен вечерен костюм. Държеше се изискано и когато говореше, се долавяше почти незабележим италиански акцент.
— Какво имаме тук, мис Еймъри? — осведоми се той.
Сър Клод се забави на вратата, за да каже неща на Тредуел.
— Разбра ли инструкциите ми? — попита той и остана доволен от отговора на Тредуел, който гласеше:
— Напълно, сър Клод.
Икономът излезе от стаята и сър Клод прекоси библиотеката, за да отиде при госта си.
— Надявам се, ще ме извините, доктор Карели — рече той, — ако отида в кабинета си? Чакат ме няколко важни писма, които трябва да бъдат пуснати още тази вечер. Рейнър, идваш ли с мен?
Секретарят тръгна със своя работодател и те заедно влязоха в кабинета на сър Клод през междинната врата. Когато тя се затвори зад гърба им, Барбара изведнъж изтърва шишето, което държеше.
Глава IV
Доктор Карели чевръсто пристъпи напред и вдигна шишето, което Барбара изтърва. Преди да й го върне с любезен поклон, той му хвърли бърз поглед и възкликна:
— Хей, какво е това — морфин? — Той взе друго шишенце от масата. — Също и стрихнин! Мога ли да попитам, млада госпожице, откъде имате тези шишенца със смъртоносно съдържание?
Той почна да изследва съдържанието на металната кутия.
Барбара погледна с неприязън изискания италианец.
— Военни трофеи — рече кратко тя с тънка усмивчица.
Каролайн Еймъри се изправи притеснено и отиде при доктор Карели.
— Това не са точно отрови, нали, докторе? Искам да кажа, биха ли навредили някому? — попита тя. — Тази кутия я имаме от години. Съдържанието й е безвредно, нали?
— Аз бих казал — сухо отвърна Карели, — че с малкото, което разполагате тук, бихте могли да погубите, грубо казано, двадесет силни мъжаги. Не зная вие кое наричате безвредно.
— О, мили Боже! — ахна ужасено мис Еймъри, сетне се върна до стола си и тежко се отпусна на него.