— Ето това, например — продължи Карели, обръщайки се към събралите се. Той взе едно шише и прочете бавно надписа върху етикетчето. „Стрихнинов хидрохлорид“, една шестнадесета от грана2. — Седем-осем от тези хапченца и умирате ся една не съвсем приятна смърт. Изключително болезнен начин да се отървеш от този свят… — Той взе друго шише. — „Атропинов сулфат“. Отравяща то с атропин понякога много прилича на отравяна с птомаин. Също много мъчителна смърт.
Той прибра двете шишета, които разглеждаше и извади трето.
— А това тук — продължи той, говорейки много тихо, като натъртваше на всяка дума, — е хиосциаминов хидробромид, една стотна от грана. Не изглежда много впечатляващо, нали? Ала ви уверявам, че трябва да изпиете само половината от малките бели таблетки вътре и… — Той направи изразителен жест. — … Няма да има никаква болка, въобще дори няма да ви заболи. Само ще потънете бързо в сън без сънища, но сън, от който никога повече няма да се събудите.
Той отиде при Лучия и й подаде шишето, сякаш я канеше да пробва. На лицето му беше изписана усмивка, но очите му останаха сериозни.
Лучия загледа шишето като хипнотизирана. Протегна ръка и произнесе като в унес:
— „Ще потънете бързо в сън без сънища“… — промълви тя и посегна да го вземе.
Вместо да й го даде, Карели хвърли бегъл поглед към Каролайн Еймъри, в който сякаш се четеше въпрос. Тя потръпна и погледна нещастно, но не каза нищо. Карели сви рамене и обърна гръб на Лучия, като все още държеше шишето с хиосциаминон хидробромид.
Вратата към преддверието се отвори и влезе Ричард Еймъри. Без да продума, той отиде до столчето на бюрото и седна. След него в стаята влезе Тредуел с поднос, на който имаше кана с кафе, чаши и чинийки. Той го постави на масичката за кафе и излезе от стаята, а Лучия се упъти натам, за да разлее кафето по чашите.
Барбара отиде при нея, взе две чаши от подноса и после се премести при Ричард, комуто даде едната чаша, запазвайки другата за себе си. Междувременно доктор Карели беше зает с прибирането на шишенцата в металната кутия, която стоеше на масата в средата на стаята.
— Знаете ли, докторе — рече мис Еймъри на Карели, — кожата ми настръхна от приказките ви за съня без сънища и различните видове мъчителна смърт. Предполагам, че като италианец знаете доста за различните отрови?
— Уважаема госпожо — засмя се Карели, — не е ли това крайна несправедливост? Как го наричате вие… non sequitur3? Защо един италианец ще знае повече за отровите от един англичанин? Чувал съм да казват — продължи закачливо той, — че отровата е по-скоро женско, отколкото мъжко оръжие. Може би вас трябва да попитам… Но, навярно, скъпа ми госпожо, вие имате предвид някоя италианка? Навярно се канехте да споменете някоя Борджия. Така ли е, а?
Той отиде до масичката за кафе и пое от Лучия една чаша, която занесе на мис Еймъри, а после се върна, за да вземе и за себе си.
— Лукреция Борджия — това ужасно създание! Да, предполагам, че имах предвид именно нея — призна мис Еймъри. — Знаете ли, като дете често сънувах кошмари, свързани с тази жена. Представях си я много бледа, но висока и със смолисточерна коса като нашата скъпа Лучия.
Доктор Карели занесе захарницата на мис Еймъри. Тя поклати отрицателно глава и той я върна на таблата. Ричард Еймъри остави кафето си, взе едно списание от бюрото и започна да го прелиства, докато леля му развиваше темата Борджия.
— Да, имах ужасни кошмари — казваше в това време мис Еймъри. — Сънувах, че съм единственото дете в стая, пълна с възрастни, а всички те пиеха от изящни бокали. После тази очарователна жена — сега, като се замисля, тя наистина много приличаше на теб, скъпа Лучия, — та тя се приближаваше до мен и ме принуждаваше и аз да взема един бокал. От начина, по който се усмихваше, аз като че ли долавях, че не бива да пия, но знаех, че не мога да й откажа. По някакъв начин тя сякаш ме хипнотизираше, за да ме застави да го направя, а след това започвах да чувствувам в гърлото ужасна пареща болка и усещах, че се задушавам. След което, разбира се, се събуждах.
Доктор Карели се беше приближил до Лучия. Застанал пред нея, той иронично се поклони.
— Моя скъпа Лукреция Борджия — примоли й се той, — смилете се над нас!
Лучия не реагира на шегата му, като се направи, че не го чу. Настъпи тишина. Усмихвайки се на себе си, доктор Карели й обърна гръб, изпи кафето си и остави чашата на масата в средата на стаята. Барбара също бързо допи кафето си и изглежда усети, че темата трябва да се смени.