— Какво ще кажете за малко музика? — предложи тя и отиде до грамофона. — Какво да пусна? Онзи ден, докато бях в града купих една чудесна плоча.
Тя започна да пее, придружавайки думите на песента с леки и бързи танцови стъпки.
— „Хей, бейби, как си ти, имаш ли си някой?“ И как беше нататък?
— О, Барбара, скъпа, само не тази вулгарна песен — примоли й се мис Еймъри. Тя прекоси стаята и отиде при нея, за да й помогне да изберат някоя плоча. — Разполагаме с далеч по-хубави неща. Ако става въпрос за популярна музика, тук имаме няколко чудесни песни на Джон Маккормак. Или какво ще кажете за „Светия град“? Не мога да си спомня името на сопраното. Или пък защо не тази прекрасна плоча на Мелба Рекърдс? А, да, ето — Ларгото на Хендел.
— О, стига, лельо Каролайн. Едва ли Ларгото на Хендел ще ни ободри кой знае колко — възпротиви се Барбара. — Ако ще е класическа музика, тук трябва да има и италиански опери. Хайде, доктор Карели, това е по вашата част. Елате и ни помогнете да изберем.
Карели отиде до грамофона при Барбара и мис Еймъри и тримата се заеха да преглеждат купчината плочи. Ричард сега изглеждаше съвсем погълнат от списанието си.
Лучия стана и уж безцелно тръгна бавно към масата в средата на стаята, за да надникне в металната кутия. После, след като се увери, че никой не я наблюдава, тя взе едно от шишенцата в кутията, на чийто етикет се четеше „Хиосциаминов хидробромид“. Отвори шишенцето и изсипа върху дланта си почти всичките му таблетки. Докато правеше това, вратата откъм кабинета на сър Клод се отвори и на прага се появи Едуард Рейнър, неговия секретар. Лучия не го забеляза, но той видя как тя върна шишето обратно в металната кутията и после отиде до масата за кафе.
В този момент от кабинета долетя гласът на сър Клод. Думите му не се чуха ясно, но Рейнър се обърна и каза в отговор:
— Да, разбира се, сър Клод. Сега ще ви донеса кафето.
Секретарят тъкмо се канеше да влезе в библиотеката, когато гласът на сър Клод го закова на място.
— Какво стана с онова писмо до „Маршал“?
— Тръгна със следобедната поща, сър Клод — отвърна секретарят.
— Но, Рейнър, нали ти бях казал… о, върни се тук, човече — извика сър Клод от кабинета.
— Съжалявам, сър — долетяха думите на Рейнър, когато той се обърна на прага, за да влезе обратно в кабинета при сър Клод Еймъри.
Когато чу гласа на секретаря, Лучия се извърна към него, но изглежда не разбра, че той беше наблюдавал нейните действия. Заставайки с гръб към Ричард, тя пусна таблетките, които държеше, в една от чашите за кафе на масата и отиде до канапето.
Грамофонът внезапно оживя и се разнесоха звуците на бърз фокстрот. Ричард Еймъри остави списанието, което четеше, допи набързо кафето си, остави чашата на масата в средата на стаята и отиде при жена си.
— Повярвах ти и взех решение. Ще се махнем оттук.
Лучия изненадано го погледна.
— Ричард — каза тихо тя, — наистина ли си решил? Бихме ли могли да се махнем наистина? Но аз си помислих, че ти… какво ще кажеш за… откъде ще вземем пари?
— Винаги има начин човек да се сдобие с пари — каза мрачно Ричард.
В гласа на Лучия се долавяше тревога, когато тя попита:
— Какво значи това?
— Това значи — започна съпругът и, — че когато един мъж е загрижен за своята съпруга, той ще стори всичко. Всичко!
— Не съм поласкана от думите ти — отговори Лучия. — От тях разбирам, че ти все още не ми вярваш и все така мислиш, че трябва да купиш любовта ми с…
Тя спря, виждайки вратата на кабинета да се отворя и Едуард Рейнър да се връща в стаята. Той отиде до масата за кафе и взе една чаша, а Лучия се размърда на канапето и седна на крайчеца му. Ричард унило отиде до камината и се загледа в тъмната й паст.
В това време Барбара се опитваше да танцува сама фокстрот и погледна към братовчед си Ричард, сякаш чудейки се дали да не го покани на танц. Но очевидно се отказа, виждайки каменното му изражение и затова се обърна към Рейнър.
— Бихте ли желал да потанцувате, мистър Рейнър? — попита тя.
— С удоволствие, мис Еймъри — отговори секретарят. — Само минутка да занеса кафето на сър Клод.
Лучия внезапно стана от канапето.
— Мистър Рейнър — рече припряно тя — това не е кафето на сър Клод, взели сте не тази чаша, която трябва.
— Така ли? — попита Рейнър. — Много съжалявам.