Мис Еймъри се обърна шокирана към племенницата си.
— Какво — запита тя ужасено — е това „Сатанински мустак“?
— Приготвя се много лесно, ако разполагаш с нужните съставки — отвърна Барбара. — Състои се просто от равни части бренди и ментова сметана, но не бива да забравяш и щипка червен пипер. Това е номерът! Направо е върховно и сто на сто след това ще живнеш!
— Барбара, знаеш, че не одобрявам такива алкохолни стимуланти! — възкликна мис Еймъри и потръпна. — Скъпият ми баща винаги казваше…
— Не знам какво е казвал — отвърна Барбара, — но абсолютно всеки в този дом знае, че милият стар прачичо Алджърнън имаше репутацията на пияч от класа.
Отпърво мис Еймъри изглеждаше така, сякаш ще избухне всеки момент, но после на устните й се появи нервна усмивчица и тя успя да каже само:
— При джентълмените е различно.
Барбара обаче не се примири с това:
— Изобщо не е по-различно — рече тя. — Или във всеки случай не мога да си представя защо те ще минават метър. Просто навремето този номер е вървял. — Тя измъкна от чантичката си огледалце, пудриера и червило. — Така, я да видим как изглеждаме? — рече тя на себе си. — О, Боже мой! — добави тя и започна енергично да черви устните си.
— Ама наистина, Барбара — започна леля й. — Бих искала да не слагаш на устните си толкова много от тази червена измишльотина, която при това е така ярка!
— Надявам се да е ярка — отговори Барбара, която все още се занимаваше с грима си. — В края на краищата струва седем шилинга и шест пенса.
— Седем шилинга и шест пенса! Да прахосваш толкова пари за… за…
— За „Издръжливо на целувки“, лельо Каролайн.
— Моля?
— Червилото. Казва се „Издръжливо на целувки“.
Леля й неодобрително изсумтя.
— Зная, разбира се — рече тя, — че някои устни лесно се напукват, особено ако човек е изложен на силен вятър и че някакво мазило е за препоръчване. Например ланолин. Аз винаги използвам…
Барбара я прекъсна:
— Скъпа лельо Каролайн, запомни го от мен — червилото върху устните на едно момиче никога не с достатъчно. В края на краищата никога не се знае колко от него ще загуби в таксито, с което се прибира вкъщи.
Докато говореше, тя прибра огледалото, пудриерата и червилото в чантата.
Мис Еймъри изглеждаше озадачена.
— Какво искаш да кажеш с това „в таксито, с което се прибира вкъщи“? — попита тя. — Не разбирам.
Барбара стана, отиде зад канапето и се наведе над Лучия.
— Няма значение. Лучия разбра, нали, скъпа? — попита тя, като леко я погъделичка по брадичката.
Лучия Еймъри се огледа неразбиращо.
— Толкова съжалявам — каза тя на Барбара. — Не слушах. Какво каза?
Насочила отново вниманието си към Лучия, Каролайн Еймъри се върна на разговора за здравето на младата дама.
— Знаеш ли, скъпа — рече тя, — аз наистина се тревожа за теб.
Тя отмести поглед от Лучия към Барбара.
— Тя трябва да вземе нещо, Барбара. С какво разполагаме? Амониев карбонат, разбира се, това би било най-подходящо. За нещастие, немарливата Елин тази сутрин ми счупи стъкълцето, докато бършеше праха в моята стая.
Барбара присви устни и се замисли за миг.
— Сетих се — възкликна тя. — Болничните запаси!
— Болничните запаси? Какво искаш да кажеш? За какви болнични запаси говориш? — попита мис Еймъри.
Барбара отиде и седна на един стол близо до; леля си.
— Сети се! — настоя тя. — Става дума за нещата на Една.
Лицето на мис Еймъри светна.
— Ах, да, разбира се! — После се обърна към Лучия и каза: — Ех, да познаваше по-голямата ми племенница Една — сестрата на Барбара. Тя замина за Индия със съпруга си… о, трябва да е било три месеца, преди ти да дойдеш тук с Ричард. Толкова способно момиче беше Една!
— Много способно! — потвърди Барбара. — Наскоро се сдоби с близнаци. И понеже в Индия няма храсти с цариградско грозде, мисля, че трябва да ги е намерила под някое огромно мангово дърво.
Мис Еймъри си позволи да се усмихне.
— Млъкни, Барбара — рече тя. Сетне, обръщайки се отново към Лучия, тя продължи: — Както казах, скъпа, Една учеше за аптекарка по време на войната. Тя работеше в тукашната болница. Тогава превърнахме кметството в лазарет, нали разбираш. А после, докато се омъжи, Една продължи да работи в диспансера на Окръжна болница. Имаше широки познания относно лекарствата, хапчетата и нещата от този род. Смея да кажа, че и сега е така. Тези знания навярно са безценни за нея в Индия. Но какво исках да кажа? Ах, да, когато замина, какво направихме с онези нейни шишенца?