Едва тогава, едва след като жената се изправя, забелязвам нещо, което би трябвало да видя и преди. Тя не е с наднормено тегло. Не е дори пълна. В напреднала бременност е. Коремът й изглежда огромен, сигурно чака близнаци или тризнаци.
Кой знае защо, тази незначителна подробност преобръща всичко в главата ми. Но няма за кога да умувам. Параходът е на пристанището. Всички бързат да скочат на крака и да се устремят в пълно безредие към изхода. В суматохата срещам погледа на мъжа до мен.
— Благодаря за хартията… — казвам му.
— За мен беше удоволствие — отвръща той. — Радвам се, ако съм успял да помогна.
— О, помогнахте, разбира се — заявявам аз. — Просто ми е интересно какво е „Падаща звезда“?
— Ние сме нова фирма за продукти за майки и новородени — обяснява мъжът. — Електронни помпи за кърма, термоси, неща от този род…
Той грейва в още по-широка усмивка. Или може би просто така ми се струва. Изведнъж имам чувството, че някъде в яркосиньото небе със слънце, започнало да се снишава, ангелите ме сочат с млечнобели пръсти и ми се присмиват. Замислям се и виждам, че има някаква ирония в това да напиша манифеста на несемейното момиче върху бланка на фирма, продаваща продукти за родилки.
След като съм забелязала тази ирония и не знам какво да правя с нея, продължавам да стоя като вкаменена. Вътре в мен един глас казва: Във вселената няма съвпадения, има само знаци. Виждаш ли знаците?
Заглушавам гласа и прибирам в джоба си манифеста, вече не съм докрай убедена, че мога да се осланям на него. В това състояние слизам от парахода „Циганка“.
Дали това е знак, който не съм видяла? Ей така, без причина, бях написала манифест на несемейното момиче. И пак по същото време бях усетила жената до мен като Другото ми Аз. Тя беше „домакинята, майка и съпруга“, каквато никога нямаше да допусна да стана. Мислех, че съм не само различна, но и много по-добра от нея и се заричах да бъда Госпожица Старата Мома Писателка. В същото време не си давах сметка, че над манифеста ми грее името на фирма, обслужваща родилки. Вселената се присмиваше на наглостта ми.
Със сигурност е имало знаци, и то не един и два, защото няколко месеца след като написах манифеста, се влюбих до полуда. Дори се омъжих. Колкото и да бях свикнала да си мисля, че ще сляза от Ноевия ковчег сама, се пробудих за красотата на това да си част от двойка. След две години родих първото си дете. По време на бременността често си спомнях колко пренебрежително съм се отнесла към жената на парахода и съжалявах, съжалявах много.
Със сигурност е имало и други знаци, и то не един и два, защото няколко седмици след като родих, стана ясно, че кърмата ми не достига и трябва да се увеличи като количество, затова се обадихме на един телефон, даден ни от приятели, и взехме под наем електронна помпа за кърма. След като ни доставиха вкъщи машинката, забелязах върху пакета познато лого: „Падаща звезда ООД“.
Знае ли човек, може би именно господинът от парахода беше наминал да донесе помпата за кърма… Знае ли човек, може би не толкова дебелата жена със синята рокля, синовете, пластмасовите командоси, печения нахут и новородените близнаци или тризнаци също беше някъде там, скрита зад храст, и се смееше на промяната в живота ми, на този неочакван обрат на съдбата.
В началото бе чаят…
Няколко седмици след случката на парахода и много преди да ми хрумне да се омъжвам, отивам да пия чай у една писателка. Дори не подозирам, че тази среща ще ме накара да се замисля по-задълбочено за избора, който правим — какво да създаваме — дали бебета, или книги.
— Ще се радвам да се запознаем, госпожице Шафак. Защо не дойдете на чай? — ми беше казала тя по телефона няколко дни преди това и бе добавила с весел смях: — Чаят е само повод, разбира се. Истинската цел е да поговорим. Елате и ще си побъбрим.
На осемдесет и една години и все така страстно увлечена от писането, както на младини, Адалет Агаоглу е сред най-изявените литературни гласове на своето поколение. Вълнувам се, че ще се запозная с нея.
Въпреки че ми беше обяснила най-подробно как да стигна у тях, вечерта на срещата търся доста дълго адреса. Подобно на много квартали в Истанбул, и този е с лабиринт от улички, които се гънат като змийчета, ту се спускат, ту се изкачват, лъкатушат и се преплитат с други улици с различни имена. Накрая намирам жилището, но тъй като до срещата остават още десет минути, тръгвам да се поразходя. На ъгъла има направена с подръчни средства улична цветарница и до нея с кръстосани крака седят две циганки в ослепително ярки шалвари, те подрънкват със златните гривни по китките си и пушат. Възхищавам им се не само заради съвършено кръглите клъбца дим, които пускат, но и за пълното им безразличие към обществените ограничения. Те са от жените, които могат да си пушат по улиците в култура, където общественото пространство и правото да пушиш открито принадлежат на мъжете.