Сред любимите ми писателки е Урсула ле Гуин. Когато я питат каква е щяла да бъде, ако не е станала писателка, тя отговаря: „мъртва“. От деня, когато започва да пише едва петгодишна, досега тя никога не е забавяла темпото. Винаги плодовита и съзидателна в различни жанрове, Ле Гуин твърди, че никога не й е било лесно да пише. „Много е трудно да се опитваш час след час, ден след ден може би в продължение на двайсет години да си отговорна за това децата да са добре и книгите ти да са отлични, такова нещо предполага безкрайно изразходване на сили и невъзможно претегляне на приоритети, които се оспорват един друг.“ Тя казва, че въпреки трудностите ръката, която люлее люлката, пише и книгата.
След като редя върху писалището си Палечките, ги прегръщам и шестте. Те се заливат от смях и също ме прегръщат.
Една до друга стоят Госпожица Циничната Интелектуалка, Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, Малката Госпожичка Практична, Мама Сутляш, Дамата Дервиш, Незабравка Бовари и гласове, които още не познавам. Никоя не се опитва да подчинява другите, никоя не е диктаторка. Никоя не носи корона или нашивки. Вече.
Не че са на едно мнение по всички въпроси. Но сега вече не само говорят, но и слушат и усвояват изкуството на мирното съвместно съществуване. Сега вече знаят, че за да живеят свободно, в равноправие, имат нужда една от друга, и че ако и един-единствен глас е поробен, никоя не може да бъде свободна. Заедно се учим как да живеем, да пишем и да обичаме истински просто като бъдем такива, каквито сме. Понякога го постигаме красиво, с лекота, друг път се проваляме с гръм и трясък. В такива мигове си спомняме хармонията и благодатта и опитваме отново.
Ето как, общо взето, вървя през живота: пристъпвам напред, продължавам нататък, падам, изправям се, пак тръгвам, препъвам се и за кой ли път се просвам по лице, ставам и отново крача и крача…
Епилог
Следващата година завърших новия си роман „Любов“, който се превърна в Турция в бестселър с рекордни тиражи. Отново започнах да давам интервюта, да пиша вестникарски материали и очерци, да посещавам литературни панаири и да се прехвърлям от култура на култура — както винаги. Отказах се да преподавам в Университета на Аризона, защото се оказа невъзможно да пътувам толкова часове с бебе на ръце. Вместо това положихме ново начало в Лондон и прекарваме половината година там, половината в Истанбул. Научих се да съчетавам номадството с изискванията на уседналия начин на живот.
Дъщеря ни се казва Шехеразада Зелда: първото име е на сладкодумната разказвачка от Изтока, а второто — на Зелда Фицджералд. След година и половина ни се роди син — Емир Заир: първото име е от древноизточните предания, а второто — от разказа на Борхес „Заир“ и „Захир“ на Паулу Коелю.
Във всичко, което пиша и правя, бях и още съм вдъхновявана от Зелда и Заир и от прелестите и силата на майчинството.
Втората бременност беше лека и нито след раждането, нито през месеците след това съм се натъквала на Господаря Потон или на някой от роднините му. Подочух, че остарявал и бил скован от артрит. Може би скоро ще престане да притеснява родилките и ще предпочете през цялото време да си лъска лампата.