Изведнъж ми хрумва: може би точно това е причината, че за разлика от всичките си приятели не се дразня от шофьорите, които смъкват прозорците и надуват поп музиката така, че огласят всичко под седемте хълма на Истанбул и отвъд тях. Убедена съм, че тези магандас3 се страхуват от тишината точно толкова много, както и аз. Плашат се, че могат да останат насаме с вътрешните си гласове.
И аз като тези шумни типове разтварям прозорците си, когато сядам да пиша роман. Целта ми, естествено, не е да наводня външния свят с личната си музика. Искам музиката на външния свят да нахлуе във вътрешното ми пространство. Писъците на чайките, автомобилните клаксони, сирената на някоя линейка, караниците на семейството от горния етаж, олелията на децата, които играят футбол от другата страна на улицата, звуците на пуловете от табла, които долитат от кафенетата, виковете на уличните търговци и пънк и постпънк музиката, която се върти на плейъра ми… Само тази врява е в състояние да заглуши за кратко шумовете вътре в мен. И чак тогава мога да пиша на спокойствие.
— Искате ли да видите бюрото, на което съм написала повечето си книги? — пита най-неочаквано госпожа Агаоглу.
— Разбира се, с удоволствие.
Бюрото е махагоново, изискано, със старателно подредени ръкописи и книги, украсено с внимателно подбрани дребни предмети. Красивата старинна настолна лампа излъчва мека жълта светлина. Госпожа Агаоглу ми обяснява, че не дава на никого да чисти бюрото й, защото иска да е сигурна, че всеки предмет ще си бъде на мястото. За миг се питам дали това ограничение важи за цялата стая, защото по лавиците на библиотеката, както и по масичките покрай стените също са пръснати много вещи и снимки. Винаги съм се озадачавала от колекционерската страст към предметите, всеки зареден със значение и спомени.
Отношението ми към вещите се гради върху преднамерената измяна. Аз ги придобивам, обиквам ги, зарязвам ги. От малка съм свикнала да опаковам и разопаковам кашони. Когато се местиш между квартали, градове и континенти, можеш да вземеш със себе си само определено количество вещи. Останалите си неща се учиш да оставяш.
Родена през 1903 година във Франция, Анаис Нин е писателка, която е оказала голямо влияние не само върху световната литература, но и върху женското движение през XX век. Макар и да пише много и да е оставила романи, разкази и литературна критика, Анаис Нин е прочута най-вече с дневниците си, които в голямата си част са издадени още преди тя да умре. Според критиците именно Анаис Нин е прототип на повечето, ако не и всички героини в художествените й творби, нещо, което тя отрича категорично. Сред многото любопитни неща около нея е, че уморена да се подчинява на правилата в издателския свят, Анаис Нин решава да си издава сама книгите. Купува ръчно захранвана печатарска машина, научава се да работи с нея и започва да набира. Както го определя самата тя, това е тежък труд, особено пък за жена с тегло не повече от четирийсет и пет килограма. След време в разказите си за това изживяване Анаис Нин изтъква, че докато е печатала сама книгите си — докато е набирала всяко изречение — се е научила да пише по-сбито и немногословно.
Обстоятелствата ни учат да се задоволяваме с по-малко.
По същия начин постоянното местене ме е научило как да оцелявам с възможно най-малко покъщнина. Каквото купя в някой град, после го оставям, за да се преместя в друг. С всяка стъпка, която правя, с всяко нещо, което печеля, като че ли губя другаде нещо друго. В ръчния ми багаж обаче има нещо, което успявам да нося със себе си, където и да ходя. Кесийка, стара като Мъртво море, но лека като перце, която не подлежи на деклариране на никоя митница по света: изкуството да разказвам.
Не можех да задържа дори книгите, които ми бяха най-скъпи и които са накамарени по кашони и са пръснати по мазетата на роднини и приятели. Сбирката ми от произведения на руската литература е в къщата на майка ми в Анкара, всичките ми книги на испански, включително „Дон Кихот де ла Манча“ почиват в гаража на един приятел в предградие на Истанбул, а всички „Хиляда и една нощ“ и досега ме чакат в колежа „Маунт Холиоук“ където навремето бях стипендиантка.
Колкото и да е странно, този безпорядък допринася за по-силната ми памет. Когато не можеш да държиш при себе си своите книги, нямаш друг избор освен да запомниш възможно най-много от историите и откъсите. Така в паметта ми са се врязали фрагменти от диалога в „Доктор Живаго“ на Пастернак и някои от „Духовните стихове“ на Руми. Не мога да нося със себе си такива дебели книги и толкова много томове, но винаги мога да издекламирам на мига няколко стиха на Руми: „Без този скъпоценен камък — Любовта вътре в мен — нека камък по камък се руши тържището на съществуването ми“.
3
Maganda (турски, жаргон) — простак, човек, който прилича по-скоро на неандерталец. — Б.а.