Възрастните в семейството клатят заедно глави и заявяват:
— Ти, момиче, имаш въображение, по-дълбоко и от океаните. Как ги измисляш всички тези истории? Да не би насън да се промъкваш навръх Планината на призраците и да подслушваш чак до зори какво си приказват феите?
Фирузе се чуди що за място е тази Планина на призраците. Умира от желание да отиде там и да види с очите си. Светът е пълен с чудеса и на Земята има кътчета, наподобяващи рая: тя го знае не от опит, а по интуиция. Чела е стиховете за рая в Корана, където се казва, че които бъдат приети в рая, „ще носят там украшения, гривни от злато, и ще са облечени в зелени одежди от коприна“5. Много обича да прекарва времето, като затвори очи и си представи, че е облечена в одежди от фина коприна, че на глезените й звънтят изработени от майстори камбанки, а тя върви край потоци с прохладна вода и бере от дърветата сочни плодове, всеки по-голям и от щраусово яйце.
Мечтата е румена девойка, пленителна като водна нимфа и точно толкова игрива. Опиташ ли се да я хванеш в ръце, ще ти се изплъзне, гъвкава и подвижна като риба, като мираж, какъвто всъщност е. Само се съсипваш, ако копнееш тя да те докосне.
Суровата действителност е стара вещица с коса, сива като буреносни облаци, с беззъба уста и вледеняващ кикот. Тя всъщност не е грозна, в нея обаче има нещо, което всява тревога и заради което ти е трудно да я погледнеш в очите.
Мечтата е първа приятелка на Фирузе. Докато двете играят, докато се смеят, шегуват се и подскачат, Суровата действителност ги наблюдава отдалеч с очи, присвити на цепки.
— Скоро тази глезла, Мечтата, ще изхвърчи през вратата и аз ще има да властвам от престола й — заявява Суровата действителност. — Фирузе може да си поиграе още малко с Мечтата. Но скоро ще стане жена и тогава, иска или не, ще й се наложи да се раздели с тази своя приятелка от игрите, която толкова обожава.
Една сутрин Фирузе става от сън, а между краката й, кой знае защо, е влажно и на нощницата й има размазано червено петно. Сърцето й се свива. Фирузе решава уплашена, че се е порязала или нещо такова. Разплакана, хуква при майка си. Но след като казва няколко думи, получава звучна плесница.
— Тихо! — сопва се майка й, а нежността в погледа й не съответства на резкия й тон.
— Но какво става, майко? — шепне ужасена Фирузе.
— Случва се на всички жени — отвръща майка й. — Само не казвай на никого, най-вече на братята си. Ето, вземи ги тези ивици плат и иди се почисти.
— Случвало се на всички жени — повтаря невярващо Фирузе.
— Точно така и означава, че вече не си момиче. Оттук нататък трябва да внимаваш какво правиш. Не можеш да тичаш и да скачаш на въже. Не можеш да говориш на висок глас и да се кикотиш. Сега си жена.
Кога? Защо? Как от момиче Фирузе се беше превърнала в жена? Винаги беше смятала, че да станеш жена, е като да изминеш дълъг път с много завои и дървета от двете страни и стъпка по стъпка да се научиш какво да правиш. Защо никой не й беше казал, че това всъщност е като капак на подземие, на който стъпваш и пропадаш, без и да подозираш, че той е там?
Фирузе се чувства нечиста и виновна не защото е направила нещо, а заради онова, което е. Нейната баба й казва да не докосва Корана, докато кървенето не спре и тя не се е изчистила добре. Сякаш вече не я иска и Бог.
Фирузе се чувства обидена. Руменината изчезва от лицето й, усмивката — от очите. Безгрижното момиче със смях, огласял като десетина звънчета къщата, е изместено от жена с тяло, което й тежи и я дърпа надолу. Със сведена глава, с лице, помръкнало от мисли, Фирузе е в чужда земя дори когато седи край мангала заедно със Суровата действителност.
Възрастните в семейството не я изпускат от поглед и си шушукат кой ли ще я вземе за жена. Сватовниците идват с локум в копринени кърпи и после си отиват. Докато родителите й се пазарят за колко да я дадат, става още по-важно Фирузе да е хрисима. Но колкото и строго да я държат, не могат да й попречат да изтича на втория етаж и да притисне нос към дантелените пердета по прозорците. Стои там, докато дупчиците не оставят по лицето й следи като от сипаница, и вдишва миризмата на билки, която вятърът донася от далечните долини.
Иска й се да излезе от къщата и да намери керван, който да я отведе отвъд град Карбала, накрай света. Де да можеше и тя като брат си Фузули да ходи на училище и да учи тафсир6, астрономия и алхимия. Де да можеше да върви по улиците, гордо понесла подмишници книги и речници колкото тухла. И родителите й да кажат: