„Ако тези деца са мразели по някаква причина света на майките си, те със сигурност е нямало да тръгнат по същия път — мисля си наум. — Предполагам, в края на краищата от жените писателки не стават чак толкова немарливи майки.“
Но още докато го изричам, знам, че има примери и в обратната посока, случаи, за които е много по-трудно да се говори. Има жени-писателки, които притежават голяма дарба, но не са добри майки. Не знаем много за тях. Отношения, на които на пръв поглед може да се завижда, вероятно таят в себе си друга истина, която проличава само зад затворени врати. Отвъд красивите снимки и ярките фасади се крият наранени сърца, за които рядко чуваме.
Сред добре известните примери е Мюриъл Спарк. Тя безспорно е сред най-влиятелните жени-писателки от миналото столетие. Написала е над двайсет романа и десетки други творби, включително детски книги, пиеси и сборници с разкази. Когато на осемдесет и осем години напуска този свят, на погребението й се стичат приятели, роднини, издатели, редактори, критици, читатели и журналисти. На него не отива само един човек: собственият й син Робин.
Човек се чуди какво ли се е случило, та син, при това единствен, да откаже да отиде на погребението на майка си. Колко обида, колко страдания се крият зад това? И как е възможно една майка да знае, че скоро ще умре, и в последните си дни да прави всичко възможно синът й да не бъде включен в нейното завещание? Каква скръб, каква болка са я тласнали към такова решение?
Родена в Единбург, Спарк напуска родината си малко след като се омъжва и заминава за Родезия (Зимбабве), където съпругът й е пратен учител. През 1938 година в семейството се ражда син. Не знам дали са били по-нещастни от другите семейства наоколо, но след известно време Мюриъл Спарк решава да се прибере във Великобритания. Сама. Когато си е тръгнала от шестгодишния си син, дали е чувствала, че това ще бъде най-тежкият миг в живота й, или най-искрено е смятала, че скоро ще се върне? При всички положения така и не го прави. Робин е отгледан от баща си и от баба си по бащина линия.
С годините отчуждението между майка и син се задълбочава. Но всички връзки са прекъснати чак в деня, когато Робин, вече зрял мъж, оповестява, че иска да приеме юдаизма. Спарк, която е станала ревностна католичка, посреща с голямо огорчение опитите на сина си да докаже, че баба му (а оттам и майка му) всъщност са еврейки. Спарк твърди, че синът й се опитва да създаде сензация и да разпали скандал, за да й отмъсти. След това отношенията с него са толкова обтегнати, че когато един журналист я пита дали изобщо се вижда с Робин, тя отговаря: „Стига да стои далеч от мен, той може да прани каквото си поиска“.
И те си остават такива… отчуждени.
Отвън на улицата, зад наполовина спуснатите пердета, вятърът се усилва и шумоли в листата на акацията, докато светлината се скосява. Времето ускорява своя ход. Сега отминава толкова бързо, че ме плисва паника, сякаш закъснявам за нещо, макар и да не знам за какво точно. На колко години съм? На трийсет и пет. Числата започват да се увеличават като въртящите се цифри по бензиноколонка. Трийсет и шест, трийсет и седем, трийсет и осем, трийсет и девет… Колко още години мога да протакам с решението да имам деца? Часовникът върху стената, часовникът вътре в главата ми, часовникът в моето сърце, часовникът в матката ми — всички те тиктакат едновременно. Изведнъж изпитвам странното чувство, че всички тези часовници са навити да звънят по едно и също време: сега.
Точно в този миг мъничките жени вътре в мен започват да блъскат по стените на гърдите ми. Всички искат да излязат. Всички настояват за спешно съвещание.
Правя всичко възможно да изглеждам самоуверена и спокойна и скачам на крака.
— Извинете, мога ли да ползвам тоалетната?
— Разбира се, там вляво е — отвръща госпожа Агаоглу, а после се взира с тъмнокафяви очи в лицето ми.
Но аз нямам време и желание да обяснявам. Хуквам към тоалетната, заключвам се вътре и пускам докрай топлата вода, та домакинята ми да не чуе, че си говоря сама.
— Хайде, сега вече можете да излизате — прошепвам.
Мъртвешко мълчание. На плота отпред има ароматизирана свещ с дъх на зелени ябълки. Гледам как пламъкът й подскача от течението.
— Ехо! Излизайте де!
Знам, че крещя, но е по-силно от мен.
Точно тогава ми отговаря пискливо летаргично гласче:
— О, стига си викала, сякаш те присвива корем, чу ли?
Питам се коя от тях го е казала, но предпочитам да не задавам въпроса.
— Защо не излизате? Нали уж настоявахте за спешно съвещание? Заради вас съм се заключила в тоалетната в дом, където съм само гостенка.