— Искахме да излезем на съвещание, но после видяхме, че е време за вечеря. Всички се прибрахме да похапнем и точно сега не можем да излезем.
— О, страхотно!
— Не се вкисвай. Знаеш ли какво, защо ти, скъпа, не дойдеш тук при нас?
За разлика от Алиса в Страната на чудесата не изпитвам нужда да пия вълшебни отвари и да се смалявам до напръстник, за да пътешествам в други царства, защото пътува не тялото, а съзнанието ми. Мога да приема какъвто поискам вид и пак да нямам никакъв вид. Понеже го знам, си поемам дълбоко въздух, грабвам една свещ и тръгвам да слизам по обраслите с мъх стълби на тъмницата вътре в душата ми.
Време е да си поговоря сериозно с четирите жени с размери Палечка.
Харемът вътре в мен
Тук, долу, е тъмно, стеле се мъгла. С лабиринта от улички и тайни проходи душата ми е съвършен декор за готически роман или филм за вампири. Поглеждам наляво-надясно и виждам, че изобщо не мога да се ориентирам. Толкова пъти съм навлизала в тези задънени улици и слабо осветени пресечки, а пак се губя.
Далеч отпред има кръстопът, от който плъзват четири отделни пътеки. Примигвам отново и отново и вдигам свещта на равнището на очите си, а после се взирам в гъстата отблъскваща мъгла. По кой ли път да поема? Опитвам се да си представя грамадно кръгло устройство, нещо средно между компас и колело на късмета. Това е умозрително упражнение, което правя, когато не мога да взема решение, въпреки че не съм сигурна дали наистина помага. Завъртам наум колелото възможно най-бързо, после то се движи все по-бавно и спира на буквата З. Бързо определям, че това означава Запад, и надлежно поемам в тази посока.
Там, в град, спретнат и чист като Брюксел, в скъпо изискано съвременно жилище, обзаведено в минималистичен стил, живее Малката Госпожичка Практична. Тя е онова мое проявление, което може да се похвали със страхотен здрав разум и още по-голям прагматизъм. Звъня на вратата и след като съм огледана най-подробно от камерата, чувам бръмчене, с което ме пускат вътре. Малката Госпожичка Практична, която седи на бюрото, изглежда весела и е облечена спортно. В чинията пред нея има сандвич с козе сирене, пушена пуйка и пшеничен хляб. До чинията е оставена чашка колкото напръстник с диетична кока-кола. Откакто помня Малката Госпожичка Практична, тя все внимава да не напълнее.
Висока е единайсет сантиметра и тежи всичко на всичко триста и шейсет грама. Облечена е спортно и удобно: широка бежова риза, очила с червени рамки и кафяв ленен панталон с много джобове, така че всичко да й е подръка. На краката е с кожени сандали, тъмнорусата й коса е подстригана късо, за да не изисква допълнителни грижи. Достатъчно е да я измиеш (с шампоан, който съдържа и балсам). Сешоарът вече й се струва прекален.
— Здравей, Голямо Аз — поздравява ме тя весело. — Какво се е случило с теб? Изглеждаш ужасно.
— Да, благодаря — промърморвам.
— Какво има де? — пита тя.
По някаква неразбираема за мен причина обича да говори бързо, с изречения като картечни откоси, изпъстрени с жаргон, все едно е улично хлапе например от Тусон.
— О, Малка Госпожичке Практична, трябва да ми помогнеш — заявявам аз.
— Ама разбира се! Веднага!
— Чу ли какво ме попита госпожа Агаоглу? Не знам как да отговоря. Възможно ли е да бъда добра майка и в същото време добра писателка? Искам ли да имам деца? Ако не искам, защо? Ако ли пък искам — кога, защо, как?
— Ей, по-спокойно, сестро — казва тя, докато бърше леко устата си със салфетка. — Не ме карай да се изпотявам, мъничка съм. Защо да не бъдеш писателка и майка? Единственото, което трябва да направиш, е да ми се довериш.
— Виж ти!
— Ами да. Ето какво ще направим. Ще разделим времето ти на две части: време за писане и време за гледане на дете. — Тя млъква и дяволито усмихната, преценява реакцията ми. — Това означава, че ще започнеш да носиш часовник.
— Знаеш, че никога не нося часовник — възразявам аз. — Часовници, белият цвят, уасаби… Предпочитам да стоя по-надалеч от тези неща.
— Е, има нещо, което може би ще ти бъде добре дошло — заявява тя тайнствено. — Защото по една случайност то дава отговор на проблема ти.
— И кое е това нещо?
— Отсяването!
Малката Госпожичка Практична вижда, че не я разбирам, и започва да се смее.
— Това означава да отделяш зърното от плявата — отбелязва. — Точно това трябва да правиш.