Там, в град, не по-малко духовен от Атонската планина, зад дървена врата седи Дамата Дервиш: свела е в съзерцание глава и прехвърля между пръстите си кехлибарените зърна на броеницата. На подноса пред нея са сложени паница леща и резен хляб. Напръстникът й е пълен с вода. Дамата Дервиш винаги се задоволява с малко. На главата е с хлабаво пристегнат тюрбан, прихванат отпред с голям камък. Изпод тюрбана се подават кичури коса. Дамата Дервиш е облечена с рокля в нефритов цвят, дълга до пода, и тъмнозелено елече отгоре, на краката е с бежови чехли.
Виждам, че се моли, затова влизам на пръсти и се заслушвам.
— Боже, Чиста Любов и Красота, нека сме сред онези, които възпяват името ти и се възстановяват в теб. Не позволявай да прекарваме времето на Земята със замъглени очи, с нечуващи уши и със сърца, запечатани за любовта.
Усмихвам се при тези думи и продължавам да се усмихвам, когато чувам следващите.
— Много те моля, отвори третото око на Елиф за Любовта и разшири възможностите й да проглежда за Истината. Връзките са същност на Твоя всемир, много те моля, не я лишавай от любящата си връзка.
— Амин — казвам аз.
Тя трепва и се отскубва от мислите си, за да излезе на повърхността. След като вижда, че стоя там, се усмихва и вдига за поздрав ръка към лявата си гърда.
— Имам нужда от помощта ти — обяснявам аз. — Чу ли какво ме попита госпожа Агаоглу? Не знам как да отговоря.
— Всъщност го чух и не проумявам защо изпадаш в паника. Бог казва, че понякога ни подлага на „красиво изпитание“. Ето как нарича многото трудности, пред които се изправяме в живота. Красиво изпитание. Излишно е да бързаш с отговора, защото всички отговори са относителни. Каквото е добро за един, е лошо за друг. Вместо да задаваш общи въпроси за майчинството и писането, помоли Бог да ти даде каквото е добро за теб.
— Но как да разбера кое е добро за мен?
Тя не обръща внимание на въпроса ми.
— Каквото и да правиш — дали ще раждаш деца, дали ще пишеш книги, дали ще продаваш на улицата пасти, или ще подписваш договори за милиони долари, важното е да си щастлива и удовлетворена. Щастлива ли си, удовлетворена ли си?
— Не знам — признавам си.
Дамата Дервиш си поема дълбоко въздух.
— В такъв случай нека те питам друго. Тези твои романи наистина ли са твои? Ти ли си тяхната създателка?
— Разбира се, че са мои. Създавам ги страница по страница.
— Руми е написал над осемдесет хиляди великолепни стиха и въпреки това никога не нарича себе си създател. Не се смята и за поет. Казва, че е само оръдие, канал за съзидателното Божие начало.
— Аз не съм Руми — напомням й, но по-рязко, отколкото съм възнамерявала.
За миг погледите ни се срещат и притеснена, аз извръщам очи. Не искам да преотстъпвам авторството на книгите си на никого, пък бил той и Бог.
— Чакай да ти разкажа нещо — подканя Дамата Дервиш. — Една нощ няколко нощни пеперуди се струпали на една полица, за да погледат запалената свещ. Озадачени какво всъщност е светлината, те изпратили една от тях да отиде и да провери. Пеперудата, тръгнала на разузнаване, се повъртяла, повъртяла около свещта и се върнала с описание: светлината беше ярка. После отишла да я разгледа и втора нощна пеперуда. Тя също се върнала с наблюдение: светлината беше гореща. Накрая желание да отиде изявила и третата нощна пеперуда. Щом се приближила до свещта, не спряла като приятелките си, а полетяла право към пламъка. Той веднага я погълнал и само тази нощна пеперуда разбрала какво всъщност представлява светлината.
— Искаш да се самоубия ли? — попитах разтревожена.
— Не, скъпа. Искам да убиеш егото си.
— Все същото, нали?
Дамата Дервиш въздиша и опитва още веднъж:
— Искам да спреш да мислиш. Да спреш да наблюдаваш, да спреш да анализираш и да се отдадеш на изживяването. Само тогава ще разбереш, че може да се намери равновесие между това да си майка и да си писателка.
— Ами ако…
— Вече не ти трябват тези „ами ако“ — прекъсва ме тя. — Нощната пеперуда казала ли е „ами ако“?
— Добре де, не съм Руми, не съм и нощна пеперуда. Аз съм човек със съзнание и с четири мънички жени, които живеят вътре в мен. Начинът ми да се справям с нещата със сигурност е по-сложен.
— Аха — казва Дамата Дервиш, докато дъвче хляба.
Това е от онези „аха“, които могат да означават само: „Още не си готова. Както на плода му трябва повече време, за да узрее, и ти отвътре още си твърда. Иди да поготвиш малко, после ще приказваме отново“.