Тътрузейки крака, се сбогувам и се запътвам на юг.
Там, в град, пренаселен като Токио, зад врата с три катинара, е неуморната работохоличка Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов. Висока е дванайсет сантиметра, тежи двеста и деветдесет грама и е най-кльощавата от всички Палечки. Вечно се ядосва за нещо и от само себе си не пълнее.
— Времето не е пари, времето е всичко — обича да казва.
За да не губи време, не готви вечеря, не реди масата и кара на крекери и чипс, а също — като добавка — на много витамини. Дори сега пред нея има пакетче бисквити, кубчета сирене и мъничка кутийка сок от портокал и морков. До чинията й има и блистер витамин С и гинко билоба на хапчета. Това й е вечерята.
От всички крилати фрази на мъже и жени, изричани, откакто свят светува, има една на Чехов, която Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов е взела за свой девиз в живота: „Който нищо не иска, на нищо не се надява и от нищо не се страхува, такъв не може да бъде творец“. Затова е и добра поклонница на Чехов. Иска, надява се и се страхува — и всичко това едновременно и в обилни количества.
Днес Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов е с пола в индигов цвят, която й стига точно под коляното, с двоен перлен гердан около врата, сако, което му подхожда, и копринена блуза с цвят на слонова кост. Сложила е върху снежнобялата си кожа съвсем мъничко фон дьо тен и е с тъмночервено червило. Кестенявата й коса е прибрана на кок, толкова стегнат, че от него не се подава и едно-едничко кичурче.
Както винаги, е самото въплъщение на поддържаната лъскава жена. Равните й порцеланови зъби проблясват като скъпи перли. Тя е решителна, непоколебима и работлива — всичко в прекомерни количества.
— Госпожице Амбициозна Поклонница на Чехов, много те моля, помогни ми — казвам аз. — Чу какво попита госпожа Агаоглу. Какъв е твоят отговор?
— Как изобщо можеш да питаш? — въси ми се тя с изскубаните си тънки вежди. — Очевидно съм против да раждаш. Предстоят ни толкова неща, едва ли е време за деца!
Гледам я плахо като пале.
— Но преди минута бях при Дамата Дервиш и тя каза, че нямало смисъл да се притеснявам толкова.
— Остави я тази ненормална дребосъчка. Какво знае тя? Какво знае за земните желания? — заявява нехайно Госпожица Амбициозната. — Докато е прехвърляла зърната на броеницата, си е изгубила разсъдъка.
Мята в устата си бисквита, после и хапче витамини и отпива от сока — да ги глътне.
— Слушай, скъпа, нека още веднъж обобщя житейската си философия: молили ли сме се да идваме на този свят? Не. Никой не ни е искал мнението по въпроса. Просто сме попаднали в утробите на майките си и след тежко раждане — воала12, ето ни и нас. Тъй като сме дошли на този свят по този доста произволен начин, нима има нещо, което да превъзхожда желанието ни, когато си тръгнем от него, да оставим след себе си нещо стойностно и трайно?
Усещам се, че кимам въодушевено, макар че колкото повече говори тя, толкова повече се обърквам.
— За съжаление, животът на прекалено много хора е смазан от еднообразието и рутината. Колко жалко! Човек всъщност трябва да се стреми да изпъква. Докато още сме живи, трябва да станем безсмъртни. Длъжна си да пишеш по-хубави романи и да развиваш уменията си. „Трябва ден и нощ да се трудиш постоянно, да не спираш да четеш, да учиш, да упражняваш волята си… Всеки час е ценен.“
— Пак ли Чехов? — усъмнявам се аз.
— Да, Антон Павлович Чехов — натъртва тя свъсена и после повтаря името.
— Точно така — въздишам аз.
— Виж, пресметнах: ако през следващите десет години пишеш по роман на година, четеш по една лекция на месец, ходиш на всички големи литературни празници в Европа и обикаляш света, след осем години и два месеца ще си достигнала нови висини в попрището си.
— О, я стига! — възкликвам отчаяна. — Ти какво си мислиш, че литературата е надбягване с коне ли? И че аз съм машина?
— Какво лошо има в това? — отвръща нехайно тя. — По-добре да бъдеш машина, отколкото да вегетираш! Вместо да живееш като стрък магданоз, безстрастно и вяло, по-добре дните ти да минават устремно и интересно, като на машина.
— Ами майчинството?
— Майчинството… майчинството… — повтаря тя начумерена, сякаш усетила в устата си лош вкус. — Я го остави майчинството на жени, родени да бъдат майки. И двете знаем, че не си от тях. Майчинството ще осуети всичките ми планове за бъдещето. Обещай ми. Кажи, че няма да го правиш!