Миячката на съдове, на която й провървя
Ние с майка ми сме се залутали в лабиринта от горчиво-сладки чувства, където могат да се залутат само майки и дъщери. Сърцето ми преливаше от признателност за начина, по който тя посрещна неочакваната новина, и аз й благодарих, че ме подкрепя.
— О, изобщо не те подкрепям, скъпа. Просто съм като бедна миячка на съдове, която съвсем случайно намира на тротоара лотариен билет и научава, че е спечелила голямата награда.
Колкото и да съм свикнала с кодовете и шифрите на майка ми, в началото не схванах за какво ми говори.
— Май не разбирам.
— Какво толкова има да разбираш, скъпа, повече от ясно е. Притесняваше се, че ще се разстроя, щом науча, че си се омъжила тайно в чужда държава, а когато видя, че изобщо не съм разстроена, се почувства признателна. Нали така?
Аз кимнах.
— Да.
— Нали разбираш, само майка, която е сигурна, че все някой ден дъщеря й ще се омъжи, ще се разочарова, ако научи, че тя го е направила, без да предупреди. Да ти призная, никога не съм имала в това отношение никакви очаквания. Струваше ми се, че си последният човек на земята, който ще тръгне да се задомява. И така, не съм ходила всяка седмица да си купувам лотариен билет и да възлагам надежди на него. Сега разбра ли?
Започвах да схващам.
Щастлива, че е привлякла цялото ми внимание, майка ми продължи въодушевено:
— Затова приех нещата такива, каквито са, и продължих нататък. После един прекрасен ден намерих най-неочаквано на тротоара лотарийния билет и разбрах, че печеля. Ето как се почувствах, когато научих новината за бракосъчетанието ти — бях изумена точно като миячка на съдове, на която й е провървяло.
Бях се омъжила наскоро в Берлин. Не беше чисто съвпадение, че сме избрали този град, защото най-малкото за нас бракът ни беше точно толкова изненадващ, колкото неочакваното обединение на Германия. Подобно на Източен и Западен Берлин, и ние навремето бяхме заедно, после се разделихме, а след това отново се събрахме. Освен това ние със съпруга ми бяхме — и продължаваме да бъдем — точно толкова различни, както капитализма и комунизма. Еюп е нежна щедра душа, мъж, който винаги проявява здрав разум и е надарен с изумително душевно равновесие и с търпението на пророка Йов, чието име носи. Колкото до мен, аз почти във всичко съм пълна противоположност на качествата му, като започнем от „нетърпелива“, „импулсивна“, „неразумна“ „емоционална“ и „ходещ хаос“.
Въздържахме се от сватба, защото и двамата не обичахме церемониите. Затова просто отидохме в Турското посолство в Берлин и оповестихме намерението си да се оженим. На една пейка до входа седеше бездомник с глава, пълна с въшки и мисли, и лице, което беше извърнал към небето, и блажено се припичаше на слънцето. Помислих си, че от него ще излезе страхотен свидетел, но когато се опитах да го помоля да дойде с нас в посолството, се оказа, че той не знае английски, аз пък не знаех немски, а езикът на жестовете, който тутакси изобретихме, не бе достатъчно съзидателен, за да обхване такава необичайна тема. Затова му предложихме пакет „Марлборо Лайтс“, а в замяна той сякаш ни благослови с беззъба усмивка. Подари ни и лъскав златен станиол от шоколад, който старателно беше изгладил. Приех го с радост. Стори ми се добра поличба.
Не бях с булчинска рокля не само защото не обичам такива ритуали, но и защото отказвам изобщо да нося бяло. Винаги съм недоумявала как другите го правят. От години не можех дори да седна на канапе, което е прекалено бяло, но малко по малко се излекувах от този навик. Приятелите ми имат различни теории защо не обичам бялото. Смятат, че когато към била бебе, сигурно съм паднала в цял казан с мляко с ориз (за разлика от Обеликс, цопнал във вълшебната отвара, това не ми е дало свръхестествени способности) и накрая съм намразила цвета, но не и млякото с ориз. Аз обаче нямам такива спомени, не е вярна и втората им теория, че съм била предубедена към лекари, зъболекари и лаборанти, към хора в бяло.
Та онзи майски ден се издокарах в предпочитания от мен цвят: черния. Колкото до Еюп, той беше в тъмен панталон и бяла риза, за да спази поне малко традициите. Ето как казахме „да“. Без излишно суетене и просто защото ни хрумна да го направим. Родителите и петте сестри на Еюп, както и майка ми и баба ми сигурно са искали да вдигнем типично турска сватба с гощавка, танци и музика, но щом научиха, че сме се оженили, те бяха така добри да уважат нашия избор.
Ако не броим миячките на съдове, на които им е провървяло, не само майка ми очакваше да не се омъжа никога. Май не го очакваха и читателите ми. Те следяха романите и очерците ми и винаги разбираха първи какво чувствам. Този път обаче, вместо да проявят разбиране, бяха шокирани. Изразяваха учудването си в писма, имейли и пощенски картички. Някои дори ми изпращаха изрезки от вестници, където съм заявявала: „Домашен еснафски бит? И дума да не става! Не е за мен тази работа“ и „Не мисля, че ставам за това да възпитавам деца, но ми се струва, че някой ден от мен ще излезе добра мащеха. Човек, когото лесно ще заведеш на мач или на проба на абитуриентска рокля“. Сега с очи, в които сякаш се четеше „Видя ли сега!“ тези схватливи читатели настояваха с хаплив хумор да изясня какво се е променило.