Думата капитулираш не ми харесва никак, затова прехапвам устна и въздишам.
— Знаеш ли, привържениците на суфизма смятат, че светът е майчина утроба — обяснява Дамата Дервиш. — Всички ние сме деца в утроба. Когато му дойде времето, трябва да напуснем този свят. Знаем го, а не ни се тръгва от тук. Страх ни е, че след като умрем, вече няма да ни има. Но смъртта всъщност е раждане. Проумеем ли го веднъж, вече няма да ни е страх от нищо.
Действа ми успокояващо на нервите да си представям, че светът е голяма утроба и че милиардите хора от всякакви раси и религии чакат да се родят в друг живот.
— Дама Дервиш! — подхващам. — Само как ми липсваше!
— И ти на мен — отвръща тя. — А сега върви и се остави в ръцете на съдбата, капитулирай. Останалото ще се нареди от само себе си.
Призори след два дни будя Еюп и двамата се отправяме спокойно към болницата. Оставям се в ръцете на съдбата и всички упражнения за дишане, йоги за бременни, черен хайвер, броколи и дори „Малките жени“ вече са без значение.
Книги и деца
В света на литературата рядко ще срещнете метафора, при която децата са оприличавани на книги, но затова пък често ще видите, че книгите са приравнявани към децата. Джейн Остин смята романите си за свои деца и говори за героините си като за „моята Ема“, „моята Фани“, „моята Елинор“. Джордж Елиът също нарича книгите си „мои рожби“. В същия дух в дневниците на Вирджиния Улф е пълно с редове, където писането се оприличава на майчинство. Примерите наистина са много, аз обаче се дразня, че тази метафора се употребява все от жени-писателки. Никога не съм чувала за мъж писател, който да нарича романите си свои деца.
Колкото и разпространена да изглежда метафората, има съществена разлика между бебетата и книгите, която не би трябвало да остава незабелязана. Човешките бебета наистина са голямо изключение в това, че веднага след като се родят, изискват огромни грижи и внимание. Безпомощно и беззъбо, новороденото дълго е напълно зависимо от майка си.
А при книгите не е така. Още от самото си раждане — от датата на издаване — те си стъпват на краката и веднага могат да плуват точно като новородените морски костенурки: да поемат развълнувано, упорито, несигурно от топлите пясъци на издателствата към необятните сини води — читателите.
Или романите може би приличат на току-що излюпени патета. Веднага щом отворят очи за света, те решават, че първият, изпречил се пред тях, е тяхната майка. „Майки“ могат да бъдат не само писателите, но и редакторите, преводачите и, да, преизпълнените с любов читатели. В такива случаи, родят ли се книгите, вече не се налага авторите им да ги държат под око или да ги обсъждат точно както не е нужно книгите да дават интервюта, да позират за снимки или да тръгват на обиколки, за да се представят. Не те, а ние, писателите и поетите, копнеем за признание и похвала. Иначе книгите не се нуждаят от това авторите да се грижат за тях.
Има една писателка, присмивала се на раздутото его и амбиции в света на изкуството и културата: легендарната Дороти Паркър. С ръст метър и петдесет, слабичка, тя вероятно не е изглеждала внушително, но и до ден-днешен думите, излезли от писалката й, изумяват и развеселяват читателите. Наложила се като „най-остроумната жена в Щатите“ критичката с хаплив език от „Ванити Феър“ и „Ню Йоркър“ пише по най-различни въпроси, без да си крие ноктите. Тя е най-мълчаливата измежду участниците в прочутата Алгонкуинска кръгла маса32, но и досега си остава най-известната от тях.
Умее както никой друг да обича неподходящи, дори невъзможни мъже и страда често от нещастните си връзки, от депресия, помятания и един аборт. Но едва ли някоя от връзките й е оставила върху живота й такъв дълбок отпечатък, както брака й с актьора и драматург Алън Кембъл, с когото ту се събират, ту отново се разделят. Като две планети, които кръжат по еднаква орбита, но така и не се срещат, двамата се уморяват взаимно до припадък — до онзи ден през 1963 година, когато Кембъл се самоубива. През годините самата Паркър оцелява след няколко опита за самоубийство и вероятно след всеки от тях се пропива все повече.
Като страстна защитничка на равенството между половете и гражданските права, Паркър критикува наложената представа за обществените роли от онова време. В стиховете, разказите и очерците си подлага на съмнение най-различни клишета и табута. В едно от по-ранните й стихотворения откриваме обобщения й възглед за живота:
32
Известен и влиятелен кръг писатели, критици и мислители от Ню Йорк, сформирал се през 20-те години на ХХ век. Кръгът носи името на хотела, в който групата интелектуалци се събира. — Б.ред.