Ако днес беше жива и се бяхме срещнали, тя сигурно щеше да се изсмее на шестте ми Палечки, а после щеше да извади наяве и своите многобройни Палечки, така че всички да потанцуват заедно под топлия летен дъжд.
Сандра Сиснерос е красноречива писателка и изявен учен и се представя като „ничия майка и ничия съпруга“. Винаги говори искрено и смело за трудностите — и красотата — на това да си несемейна жена в патриархална среда и писателка на вододела между две култури, мексиканската и американската. Тя казва: „Според мен писателите винаги са раздвоени между това да живеят, от една страна, и да се наблюдават как живеят, от друга“.
Родена през 1954 година в Чикаго, тя е единствена дъщеря в семейство с шестима братя и наблюдава отблизо как те възмъжават и колко болка има в това да не се вписваш в отредената ти от обществото роля по полова принадлежност. Макар и израсла сред много хора, в шумна къща, Сиснерос получава щедро любов и от двамата си родители, които й предоставят нейно си пространство. „Аз съм рожба на пламенна жена, достатъчно смела, за да възпита дъщеря си в разрез с традициите“, споделя тя.
Сиснерос заявява, че иска да разказва истории, които обикновено остават неразказани. „Къщата на улица «Мангова»“ е увлекателно повествование за Есперанца, млада американка с мексикански корени, която расте в латиноамериканския квартал на Чикаго. В книгата се говори открито за пренебрежението към жените, за шовинизма и борбата на цветнокожите жени да намерят своя глас. Не след дълго Есперанца открива, че писането цери раните й, освобождава душата й. Помага й да развие вродените си дарби, да установи коя всъщност е и да устои на промиването на мозъците, което заради половата, културната и класовата й принадлежност я ограничава в избора.
Сиснерос подлага на съмнение и мексиканските, и американските възгледи за жената и се стреми да изследва други модели. Схващанията й за брака и майчинството винаги са били противоречиви. В едно интервю тя споделя, че в много отношения и досега се чувства дете. И точно заради това не избира децата и не им трепери. Децата не правят така помежду си. Сиснерос обяснява как преди да навърши трийсет, а после и четирийсет, все е отлагала брака и раждането на деца, за да се съсредоточи върху писането и работата. Когато става на четирийсет обаче, усеща, че скоро трябва да мине под венчило не защото го иска тя, а защото настоява баща й. Трябва да минат още няколко години, докато Сиснерос осъзнае, че брак не й трябва, и да вземе окончателното решение да не се омъжва никога. Попитана защо е предпочела да няма свое семейство, тя отговаря с интригуващото: „Мое дете е писането и не искам между нас да застава никой“.
Дороти Паркър, Одри Лорд и Сандра Сиснерос, жени, отказали да отъждествят творческото начало в жената с възпроизвеждането и отдали се страстно на писането. От тях се учим да гледаме в нова светлина на това как се става съответно жена, сестра, мъж. Четенето на творбите им отваря нашите души, пробива черупката на всекидневните ни навици. След като научим повече за живота им, си даваме сметка, че културната предразположеност, насаждана във всеки от нас от ранно детство, не е нито неоспорима, нито неизменна. Да, наистина, тези три писателки имат различен личен живот и идват от различна среда. Но има едно, което ги обединява: те не възприемат за даденост ролите, отредени на половете, и преградите. Поставят под въпрос установените норми и най-важното, променят света, като първо променят себе си.
Море без бряг
Бебето спи в люлката. Който е въвел израза „да спиш като бебе“, няма представа за какво говори. Бебетата се унасят на пресекулки и постоянно се будят, сякаш за да проверят дали си още там и дали не им се е присънило, че са се родили.
Колкото до мен, аз не спя изобщо. Още в мига, в който затворя очи, върху мозъка ми на порой се изсипват неприятни мисли и стряскащи образи. Кой да знае, че в главата ми има такъв арсенал от тревоги! Не съм мигнала от няколко дни. Около очите ми има кръгове, тъмнобежови и кръгли като истанбулските симити. И през ум не ми е минавало, че в сърцето ми може да се загнезди такава мрачна болка.
Облечена съм в дълга светлолилава нощница, по гърдите тук-там има шарки. Една от презрамките се е скъсала и е завързана набързо на възел. Но тъй като сега е по-къса от другата, отдалеч бието изглежда криво и създава впечатлението, че се плъзгам на една страна — точно като потъващ кораб. Може и да се плъзгам. Колкото до шарките по нощницата, макар и да изглеждат като творение на превъртял дизайнер, те всъщност са петна от кърма и повръщано.