Откакто съм родила, са минали седем седмици.
Искам да съм страхотна, съвършена майка, а накрая обърквам всичко. Направо съм като на тръни, когато трябва да сменям памперсите, да вдигам детето, за да се оригне, или да измисля как да направя така, че да спра пристъпа му на хълцане. Самочувствието ми прилича на купчинка сладолед, който се топи бързо под бремето на майчинството. Нямаше да бъде зле Еюп да е до мен, но той отиде да отбива задължителната си военна служба. Следващата половин година ще се обучава в малко военно поделение в Северен Кипър и аз ще бъда сама.
Пет пъти в седмицата по един от телевизионните канали повтарят нощем „Колелото на късмета“ — за онези, които не могат да спят. Две блондинки в оскъдни къси полички и лъскави потници обръщат буквите по дъската, задвижвана на ръка.
Седя и гледам. На дъската пише „д-пр-ия“, аз обаче отказвам да го прочета на глас.
През това време в главата ми се върти грамадно колело на късмета, което проблясва с ярки крушки. Аз разпределям в различни цветове всекидневните си задачи и оценявам всяка с тази малка подробност, че оценките са все отрицателни.
| Предизвиквам бебето да повърне, като го вдигам рязко от люлката | 15 точки |
| Крещя на хората и си го изкарвам на тях, задето съм сгрешила | 25 точки |
| Чувствам се изключително некадърна | 30 точки |
| Изпадам в паника, когато бебето се разплаче и реввам заедно с него | 50 точки |
| Не спирам да плача дори след като бебето се е успокоило | 70 точки |
В края на всеки ден събирам точките и винаги излизам на червено. Резултатът ми като майка прилича на индекс на фондовата борса, който се носи стремително надолу. Имам силното подозрение, че на другите жени са им казали да се подготвят години наред за промените, настъпващи с раждането на детето, а аз съм пропуснала да го направя. Не ми идва отвътре, без усилия, да съм женствена, а какво остава за майчинството?
Знам, че се нуждая от помощ, но изобщо не ми хрумва да поискам.
Мисля си за Дорис Лесинг, великолепна писателка, отстоявала своите идеи. Родената през 1919 година в Персия, нобеловата лауреатка прекарва детството си във ферма в Южна Родезия (Зимбабве). Отгледана е от властна майка, която я праща в католическо училище, където е обучавана в приличие и благочестивост. Днес тя си спомня своето детство в колонията като време на „малко радост и много тъга“. След като навършва тринайсет години, напуска училище, две години по-късно бяга от дома и майка си и всъщност й се налага да се гледа сама.
Дорис Лесинг е момиче-жена, която сама си е майка.
На деветнайсет се омъжва и ражда две деца, син и дъщеря, революционно изживяване, което описва най-подробно в двутомната си автобиография — „Под кожата ми“ и „Да вървиш в сянката“. Разказва искрено за противоречивите си чувства от онзи период: за копнежа да прекарва повече време с други млади майки, с които да обсъжда бебетата и пюретата, и за точно толкова силното си желание да избяга от всички тях. Критикува безпощадно начина, по който много способни жени явно се променят, след като родят. Според нея такива жени са щастливо задомени за известно време, но рано или късно стават неспокойни, вечно недоволни и дори получават невроза. „Няма по-страшна скука от скуката на умна млада жена, която по цял ден стои с невръстно дете“, казва тя. Когато се връща назад към ранните години на майчинството, с изненада си спомня колко много е работела и колко уморена е била през цялото време. „Недоумявам как съм се справяла. Кълна се, младите майки са снабдени с някакъв сок или хормон, който им вдъхва сили да понесат всичко.“35
Лесинг не се чувства щастлива от тройната роля на домакиня, майка и съпруга. През 1943 година напуска съпруга си и двете си деца, за да се омъжи за комуниста активист Готфрид Лесинг. Ражда им се син — Питър. Бракът се разпада през 1949 година. Лесинг вече не понася живота в Родезия, особено расизма на бялата управляваща класа. Взима със себе си своя син, малко пари и се прибира във Великобритания заедно с много призраци. Решението е важно и болезнено, тъй като Лесинг трябва да остави двете си деца при първия си съпруг.