Пристига в Англия с ръкописа на дебютния си роман „Тревата пее“. След година книгата излиза от печат и оттук нататък Лесинг се посвещава изцяло на писането.
В главата ми кипи казан. Ами ако се проваля и от мен не излезе добра майка и добра съпруга? Не искам да изневерявам на себе си или да се правя на такава, каквато не съм. Онова, което ме плаши най-много, е, че между писането и домашните задължения ще се получи някаква химическа реакция на отхвърляне. Писателите са самовлюбени хора, които не обичат да насочват вниманието към този факт. В същото време от майките се очаква да са жертвоготовни — поне за известно време — и да дават повече, отколкото получават. Вероятно се притеснявам прекалено много, но притесненията си вървят ръка за ръка с мисленето.
Как да наредя на мозъка си да не мисли?
Еюп се обажда по телефона при първа възможност между ученията. Линията винаги пука, някъде в далечината се чуват маршируване и блъскане, крясъци и викове и всичко това е пълна противоположност на живота ми в Истанбул, където гледам по телевизията предавания за бебета и слушам как дъждът трополи по бегониите.
— Здравей, скъпа — казва Еюп.
— Здрасти — отвръщам аз. — Как си, любов моя?
— Отслабнал съм четири килограма — заявява той, — но още съм жив. Всяка сутрин правим по сто лицеви опори, по сто коремни преси и тичаме три километра. Сега съм с бицепси като на Чък Норис и от слънцето лицето ми е много почерняло, няма да ме видиш в тъмна улица.
Усмихвам се, сякаш Еюп може да ме види.
— Ужасно ми липсваш — допълва той и гласът му потреперва леко.
— И ти на мен.
— Какво правеше, когато ти позвъних?
— Слагах в лъжицата десет капки отвара от копърово семе, защото бебето хълца, и си мислех за Дорис Лесинг.
— Помага ли?
— Всъщност не, може би дори пречи.
— Кое? Отварата от копърово семе или Дорис Лесинг?
— И двете — отговарям аз.
В другия край на линията настъпва кратко мълчание. После Еюп мълви:
— Мислиш прекалено много, скъпа. Така си усложняваш живота.
— В смисъл?
— Мнозина не анализират непрекъснато всяка дреболия, просто си вършат всекидневната работа — отбелязва той. — Например, когато знаеш, че трябва да направиш сто лицеви опори, просто го приемаш и ги правиш.
— Искаш и аз да започна да правя лицеви опори ли? — питам аз.
— Стига де, знаеш какво имам предвид — смее се тихо Еюп. — Не можеш ли поне за малко да живееш, без да мислиш?
— Не знам — признавам си. — Нека помисля.
Защо изпадаме в депресия, когато искаме да сме щастливи?
На другата вечер Хорът на несъзвучните гласове започва да вряска вътре в мен. Задавам им на всички един и същ въпрос: как може да съм толкова умърлушена, при положение че всъщност съм щастлива и признателна?
1. Да, от хормоните е — казва Малката Госпожичка Практична. — Всичко ще се нареди. Ще направим изследвания и ще видим какъв е проблемът. Глътни няколко хапчета за щастие. Знаеш ли как ги наричат? Бутилирани усмивки. Мощната десница на западната наука ще реши за нула време проблема. Звънни на лекаря и помоли да ти помогне. Нека те го решат. Бъди практична!
Може би е права. Не е зле да се обадя по телефона на лекаря. Но не мога от гордост… или суета. Не искам да ме съжаляват и да се съмняват, че съм полудяла. Лекарят винаги се е държал дружелюбно и бащински, имаме отлични отношения, не искам той да ме вижда точно когато са ми потънали гемиите.
— Нека първо се посъвзема и после ще говоря с него — обещавам аз.
И така, съставям план: ще отида да ме прегледа специалист, когато съм много по-добре и вече няма да е нужно да ме преглежда специалист.
2. Остави ги тези лекари и хапчета. Всъщност имаш нужда от книги — подканя Госпожица Циничната Интелектуалка. — Вкиснала си се, защото не четеш достатъчно. Липсва ти интелектуалният свят. Липсвам ти аз. Умът ти е приспан от всички тези бебешки храни и памперси. Трябва да събудиш интелекта си, и готово!
Може би е права. В мозъка ми сигурно ще се появи някакъв ред, ако започна да чета отново романи. Ако насоча вниманието си към историите на другите, ще престана да се въртя в кръг около своята. Пруст ще ме спаси.
Но има нещо, което не мога да призная на Госпожица Циничната Интелектуалка. Вече подозирам, че в месеците след раждането мозъкът на родилката не работи както преди. И да искам, няма да съм в състояние да чета. Какъв ти Пруст, не мога да се съсредоточа дори върху рецепта за доматена супа.