Част шеста
Тъмна сладост
„Перото главата си свежда, за да даде тъмна сладост на страницата.“
Джин в стаята
Събуждам се една сутрин през ноември и усещам в стаята странно присъствие. Бебето е на два месеца и вече спи по-добре. През пердетата се просмуква слаба светлина, някъде в далечината се чува шепот и из въздуха се носи мирис, подобен на парфюм. Разтрепервам се, сякаш са ме тикнали в роман на Мураками, където всичко е сюрреалистично.
В ъгъла се е спотаило нещо — не е човек, не е и звяр, не прилича на нищо, което съм виждала някога. Тъмносиво е като буреносен облак, високо като кула, неуловимо като блуждаещ огън. Черната му дълга коса е завързана отзад на опашка, макар че един от кичурите е боядисан бял и е паднал на лицето. Върху ухото на съществото проблясва диамант колкото лешник. Лицето му е дребно, козята брадичка — малка, но пламналите очи зад очилата с метални рамки изглеждат огромни. То се протяга така, че главата му опира в тавана, а след миг се ширва от единия, та чак до другия край на стаята. Носи се из въздуха като плътен пушек от пура. Държи в ръката си красив бастун, а на главата е с копринен цилиндър.
Тутакси го познавам: един от джиновете, за които баба ми по майчина линия ме е предупреждавала, когато бях малка. Нямам представа каква е сексуалната им ориентация, но този тук ми прилича на гей.
— Кой си ти? — питам уплашена.
— О, не ме ли позна? — ахва джинът любезно и спокойно, сякаш е храбър рицар, а аз съм непорочна девица, изпаднала в беда.
— Не, какво искаш?
— Бива ли такова нещо,_ cherie36_ — възкликва той отсечено. — Не си ли чувала за джиновете, които се навъртат около родилките?
Изхлипвам и лицето ми пламва.
— Баба ми твърди, че имало женски джин на име Алкаризи, ходела да тормози родилките.
Той прихва.
— Времената се менят бързо, cherie. Алкаризи е от старата генерация. Тя, тази хубостница, се оттегли отдавна в заслужена почивка. Днес никой не знае за нея. Не бих я включил в челната десетка.
Изненадана съм, че джинът си имал челна десетка, но вместо да питам за нея, отбелязвам:
— Не знаех, че и вие, джиновете, остарявате.
Той вади от джоба си кърпа и се заема да си чисти очилата.
— Разбира се, че остаряваме, въпреки че за разлика от вас не сме луднали на тема кремове с ботокс. Поне засега…
Взирам се по-внимателно в него и чак сега започвам да подозирам, че той може би не е чак толкова млад, колкото изглежда.
Джинът намества очилата и продължава:
— Е, да, не стареем, разбира се, толкова бързо, както вие, Адамовите синове и Евините дъщери. Каквото е за вас десет години… — той смята бързо наум — се равнява приблизително на сто и дванайсет години джиново време. Затова там, откъдето идваме, един стогодишен джин си е още хлапак. Колкото до Алкаризи, как ли да се изразя? Името й е синоним на тъга.
— Нима джиновете познават тъгата?
— Не ние, а вие я познавате. Не гледаш ли филмчетата на „Дисни“? Използват ни за декор. В смисъл какви бяха онези небивалици за джина в лампата? Ало, вече сме двайсет и първи век! Вече никой не се завира по лампи!
— Значи според джиновете филмите на „Дисни“ изопачават нещата, така ли? — питам очарована.
— И ти ще се чувстваш така, ако видиш да изобразяват хората като сини шкембести чудовища с по пет гуши, шалвари и фесове по главите — тросва се той. — Толкова ли не виждаш, че всички сме в крак с времето? Ходя на фитнес четири пъти в седмицата и нямам по тялото си и грам тлъстина.
— Кой си, за бога?
Както подобава на възпитан джентълмен, той доближава пръсти до цилиндъра си и ми се покланя с дяволита усмивка.
— Искрено се извинявам, ако съм забравил да се представя. Аз съм твоят покорен слуга, Джина на следродилната депресия. Известен още и като Господаря Потон.
Усещам как изтръпвам.
— Какво искаш? — питам, макар и да не съм сигурна, че искам да знам отговора.