— Какво искам ли? — повтаря припряно той. — Уместен въпрос, защото по една случайност моята воля е в твои ръце.
— Хмм, не трябва ли да е обратното?
— Както вече споменах, остави ги тия клишета. Дай да се опознаем по-добре.
Господаря Потон е много уклончив, в началото не си дава сметка колко страшен може да бъде. Първите два-три дни го наблюдавам по-скоро от любопитство, отколкото от притеснение. Не ми минава през ум, че междувременно той свиква с обстановката, така че да се чувства като у дома си. После, един прекрасен ден, вади ковчеже с ключалка.
— Какво е това?
— Нося ти го за подарък — ухилва се джинът. — Нали вечно недоволстваш, че твоите Палечки те уморяват с безкрайните си караници.
— Да, но… — подхващам колебливо.
— Добре тогава, ще ги заключа всичките, за да не те притесняват повече.
— Я чакай малко — възразявам. — Не искам да го правиш.
Той обаче не ме слуша.
— Не забравяй, моята воля е в твои ръце — нашепва сякаш на себе си.
След това се пресяга и с ръка с добре поддържани нокти вади една по една от мен участничките в Хора на несъзвучните гласове.
Най-напред залавя Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов.
— Какви ги вършиш, господинчо? — кара му се тя, той обаче я е хванал отзад за яката и я натиква в ковчежето. — Имам да върша важни неща! Пускай ме!
Следваща е Малката Госпожичка Практична. Очаквам да тръгне по пътя на най-малкото съпротивление и да се предаде, но тя очевидно смята ругатните за по-практични. Побесняла, крясва:
— Ей, какво си въобразяваш! Тъпанар такъв! Махай ги тия мръсни ръце от мен.
— Много те моля, не се притеснявай. Ще отида където трябва — заявява Дамата Дервиш и влиза достойно в ковчежето.
— Скъпи ми Потон, къде си се разбързал? Дали първо да не си поговорим на четири очи? Само ние двамата. Може ли да те наричам Поти? — интересува се Незабравка Бовари с издути устни и наведена на една страна глава — опитва се да използва женски хитрости, за да се изплъзне от мрежата.
Ала колкото и да се старае, и тя е пратена в ковчежето.
— Но аз готвя леща, не можеш да ме задържаш под стража точно сега — моли Мама Сутляш.
Накрая идва ред и на Госпожица Циничната Интелектуалка.
— Представяш се като господар и си въобразяваш, че олицетворяваш черното слънце на тъгата. Но май си забравил, че слънцето не е само разрушителна сила. Както е казала Юлия Кръстева, „тъгата е тъмният хастар на любовната страст“.
— А? — пита Господаря Потон, явно е объркан, но въпреки това я набутва в ковчежето.
Така всички участнички в Хора на несъзвучните гласове се озовават заключени в ковчежето. Тишината в къщата е потискаща.
— Най-после да се отървем от тия Палечки — казва Господаря Потон, но милият му глас е в разрез със суровия поглед. — Няма ги вече.
— Да, няма ги — съгласявам се аз.
— Оттук нататък вече никой няма да ти шуми. Ти ще чуваш само моя глас. Страхотно, нали?
Опитвам се и аз като него да се засмея, но звукът не излиза от гърлото ми.
Бързо осъзнавам какво се е случило: централизация на властта, съсредоточена в ръцете на диктатор, насилие, чрез което да се запуши устата на несъгласните, последователно използване на пропаганда, абсолютно подчинение на водача… Всички признаци са налице. Политолозите са анализирали най-подробно връзката между фашизма и икономическата криза. В моя случай има връзка между фашизма и душевната криза.
Сега вече знам, че след олигархията и военния режим, след монархията и анархията са дошли дните на фашизма.
Женското начало като незавършено повествование
Днес помним Лу Андреас Саломе не толкова като писателка и интелектуалка със свой принос, колкото като ярка противоречива жена, стояла зад мнозина влиятелни литератори. Изобразявана е като тайнствената муза, вдъхновявала Рилке, Ницше и Фройд да погледнат по-внимателно на женското начало и творческата жилка на жените. Колкото и интригуващи да са такива описания, те не отдават дължимото на възгледите и многостранната дарба на Саломе. Приживе тя е прочута писателка и е трудноразбираемо защо днес романите й са забравени почти от всички. Освен белетристика и пиеси тя е писала задълбочени очерци на най-различни теми, например руското изкуство, религиозната философия, театъра и еротиката.
Родена и израсла в Санкт Петербург, Саломе има петима братя и е много глезена от баща си. Като малка се откроява с разказваческата си дарба, въпреки че по-късно й е трудно да изостави измислените си герои. Чувства се виновна, че ги е зарязала. Тази склонност да се вини за неща, за каквито не носи отговорност, ще продължи да я преследва до края на живота й.
Саломе пристига в Цюрих през 1880 година, когато е едва деветнайсетгодишна. Тя е красива, умна и неустрашима. Почти веднага е привлечена от авангардистките кръгове, където среща водещите учени и творци на Европа. Заедно с тях се впуска в разпалени спорове и изненадва мнозина със самочувствието си и със стремежа към знания. Според нея не може да се очаква от жените просто да допълват мъжете, да бъдат изтласквани в периферията, карани да мълчат и впрягани само да вършат къщната работа и да раждат деца. Жената сама по себе си е изобретателен творец с положителен заряд, а не предмет, от който да черпиш вдъхновение, и затова не е задължително да е муза. Саломе смята, че всеки опит жената да бъде подчинявана подкопава вроденото й съзидателно женско начало.
Рилке я обожава и я смята за въплъщение на върховната женственост. Вдъхновен от нея, поетът твърди, че творецът, бил той мъж или жена, е длъжен да прояви женската сила, заложена в него. Да създаваш произведения на изкуството, е като да раждаш, защото чрез този процес творецът изважда наяве нови идеи и представи. Рилке заявява, че „някой ден… ще съществува жена, чието име вече ще означава не единствено противоположното на мъжкото начало, а по-скоро нещо, стойностно само по себе си, нещо, възприемано не като допълнение и ограничение, а по-скоро като живот и битие“.
И все пак каква ирония: именно Саломе убеждава по-късно Рилке да си смени името, понеже звучало прекалено „женско“. „Рене“ е заменено с „Райнер“, въпреки че Рилке не се отказва от „Мария“. Така се превръща в Райнер Мария Рилке.
Саломе има дълга връзка с писателя Паул Ре, а по-късно се омъжва за учения езиковед Карл Фридрих Андреас. Това, че е семейна, не променя критичните й възгледи за еснафския брак. Тя флиртува открито с мъже — все интелектуалци или познавачи на изкуството. Уж е омъжена и има много любовници, а дълги години е все девствена, което е трудноразбираемо. Бракът й си остава неконсумиран. Могъщата, независима писателка или се страхува от секса, или не иска да губи себе си, като се слива с друг.
Навремето Ницше е казал: „За жената мъжът е средство: целта винаги е детето“. Колкото и правдоподобно да звучи, това твърдение не важи за Лу Андреас Саломе. Не че тя не иска да има деца. Иска, и още как. Дори заявява, че майчинството е висше призвание на жената. Страда и съжалява, че е бездетна, и го обсъжда искрено, а понякога и хапливо. Тълкува връзката между майка и дете като нещо, което истински обединява Аз-а с Другия.
И все пак обича и мъжете. Не смята, че онези, които цени, са средство за постигане на целта. За нея всеки от тях е цяла вселена. Като домакиня, изпитала особено удовлетворение от това, че е изгладила гънките на риза, Саломе търпеливо се стреми да изглади недостатъците в характерите им. Тя е интуитивна, прозорлива и противоречива писателка с категорични мнения. Който я обича — а я обичат главно мъже — го прави страстно, не по-малко страст влагат и онези, които я мразят, а я мразят главно жени.