„3. За един брак са нужни мъж и жена, несемейното положение обхваща в еднаква степен хора и от двата пола, защо тогава в сравнение с понятието «ерген» «стара мома» съдържа различен — по-отрицателен — оттенък?“
Съседката ми вади от чантата си пликче сушени плодове и печени ядки, разделя го наполовина със синовете си, после отново насочва вниманието си към онова, което пиша, и дъвче, докато чете. Сред солените фъстъци, печения жълт нахут и тиквеното семе аз пиша, а жената гледа, щастлива и развеселена.
„4. Жените, които «са изпуснали и последния влак», трябва да си получат обратно достойнството и да бъдат аплодирани, задето са дръзнали да живеят без мъж, който да се грижи за тях.“
„5. Който употребява израза «При птиците женската вие гнездото», не разбира нищо от птици. Вярно е, че те вият гнезда, но в края на сезона изоставят дома, който са съградили, и правят нов на друго място. Няма птица, която до края на живота си да стои само в едно гнездо.“
Забелязвам, че за миг жената трепва. Косъмчетата по ръцете й настръхват, сякаш не е горещо като в пещ.
„6. Промяната и непостоянството са азбука на живота. Обетът двама души да са заедно, «докато смъртта ги раздели», е измислица, която е в разрез със самата същност на битието. Пък и ние не умираме само веднъж. Не е зле да помним, че човек умира многократно, преди да умре и физически.“
„7. По тази причина можем да обещаем любов само за този миг, но не и след него.“
„8. Ако трябва да опиша брака като метафора, мога да заявя, че мой съпруг е литературата, а мои деца са книгите. Има само един начин да се омъжа — като се разведа с литературата или като си взема втори мъж.“
„9. Тъй като и дума не може да става да се развеждам с литературата и по земята няма мъж, който да се съгласи да стане «съпруг номер две», по всяка вероятност ще си остана цял живот несемейна.“
„10. Заради гореизложеното този лист хартия е моят манифест.“
Облягам се и изчаквам жената да си дочете. Тя изостава, изрича с устни думите сричка по сричка като малка ученичка, която едва сега учи азбуката. Лекият ветрец, милващ палубата, донася при нас мириса на море и аз усещам по езика си вкус на сол. След няколко секунди жената се обляга и въздиша тежко, наистина шумно.
Неволно започва да ме гложди любопитство. Какво ли искаше да каже тя с това? Дали беше съгласна с мен? Дали въздишката означаваше: „Много си права, сестро, но светът е такъв, винаги е бил такъв!“? Или жената искаше да каже по-скоро: „Пишеш ги тези глупости, скъпа, но всъщност животът е съвсем друг!“? Имам чувството, че е второто.
Изведнъж ми се приисква да я жегна. Тази непозната тук е моето Друго Аз. Тя е от жените, които на драго сърце са посветили живота си на своя дом, съпруг и синове. Още от млада е насочила всичките си усилия към това да си намери идеален мъж и да създаде семейство, да стане майка още преди да се е сбогувала с младостта, напълняла е по тази причина, състарила се е преждевременно, допуснала е желанията й да се превърнат в съжаление и да носи вътре в себе си горчилка. Със своите консервирани мечти, удобно обществено положение и късогледи амбиции тази жена е мой антипод. Или най-малкото ми се иска да бъде.
„Жената, всяка жена трябва да ражда не с ума, а с матката си.“1 Ето в какво са били убедени някои от водещите мъже белетристи в страната ми. Присвоили са си писането на художествена литература като своя запазена територия, като нещо, което изначално вършат само мъжете. Според тях романът е сложна постройка на разума, умозрително дело, за което се искат изобретателност и нюх към сюжета, а тъй като по определение жените са емоционални същества, от тях не могат да излязат добри белетристи. Тези прочути писатели са гледали на себе си като на „отци на белетристиката“, а на читателите — като на синове, които трябва да бъдат направлявани. Наследството им ме кара да подозирам, че ако искам да съществувам върху териториите на литературата и да преуспявам, също трябва да избера едно от двете: или матката, или ума. Стигне ли се дотам, не се и съмнявам какво ще предпочета.
Параходът ще пристигне всеки момент. Без и да подозира какво си мисля, жената до мен скача на крака. Да взема чантите, да прибера в пликчето нахута, да приготвя момчетата, да мушна в багажа автоматите „Калашников“, да напъхам краката си в обувките… За по-малко от трийсет секунди е готова. Заедно със синовете си започва да се провира, да се бута към изхода, по-далеч от мен.
1
Думи на Пеями Сафа (1899–1961), изтъкнат турски писател от Истанбул, известен с романите, уводните статии и журналистиката си — Б.а.