Най-четеният й роман „Пурпурен цвят“ е ярко свидетелство, че Уокър е писателка, която разглежда без недомлъвки женомразството и расизма. През целия си живот тя се бори за един по-добър свят, където независимо от половата, класовата и расовата принадлежност ще има равенство и свобода. На младини Уокър е активистка на движението за граждански права и в защита на жените. Интересното е, че отхвърля понятието феминизъм, тъй като според нея то не отразява трудностите, пред които са изправени цветнокожите жени. Вместо него предлага друго понятие, което е въвела сама: уманизъм37. Уокър обяснява, че за феминиста уманистът е това, което пурпурното е за бледолилавото.
В по-ново време Алис Уокър се обявява против политиката, която администрацията на Буш провежда в Ирак, и насочва вниманието на средствата за масово осведомяване към иракските майки и деца. Пътува и до Газа, където се среща с неправителствени организации и с палестинци и израелци, за да прехвърли мост между различните култури с техните особености. Открай време участва открито в политиката.
През последните няколко години на преден план излиза личният живот на Алис Уокър, което се дължи на сблъсъка между писателката и дъщеря й Ребека. Тя отправя презрителни обвинения към майка си, че е забравила собственото си дете, докато се опитва да спаси чуждите. Ребека твърди още, че когато е била малко дете, а после и тийнейджърка, майка й, активистката, не се е грижела за нея, а само е тичала от проява на проява. Дъщерята споделя, че е пораснала трудно и още от тринайсетгодишна се е дрогирала и е имала връзки и с мъже, и с жени. Година по-късно забременява. В автобиографията си „Чернокожа, бяла, еврейка“ описва най-подробно своите перипетии. След като ражда сина си, издава втори мемоари, където описва изживяването и споделя как след дълги колебания и съмнения накрая е избрала майчинството. Според Ребека феминизмът е подвел много жени и дори е предал цяло поколение, като го е тласнал към бездетие.
Историята е сложна. С две гледни точки, както всички истории между майка и дъщеря. На мен ми е любопитно, че една преуспяла изявена писателка и състрадателна майка като Алис Уокър се е отчуждила толкова от дъщеря си. Дали е изживяла екзистенциален сблъсък между живота си като майка и битието си на писателка? Дали това е лична история, обусловена от конкретни обстоятелства и засягаща само тях двете? Или тя е показателна за нещо по-всеобхватно, което може да се случи по всяко време на всеки?
Колкото и да обичам да чета Тони Морисън, трябва да кажа, че обичам и да я слушам. Тя е с безполов дрезгав глас, сякаш ни говори иззад невидими прегради, иззад призраците на отминали поколения. Морисън е от хората, които можеш да слушаш внимателно дори когато тя чете рецепта за тиквеник. Пак ще седиш като омагьосан.
Критичката Барбара Крисчън нарича разновидността на реализма, която откриваме в творбите на Морисън, „фантастичен земен реализъм“. Морисън не вкарва миналото наведнъж, тя го представя малко по малко, с очакването да се трудим заедно с нея. Иска читателите да се включват активно в изграждането на разказа, а не да седят пасивно. За нея миналото е завладяващ пъзел, който редиш мъчително, но няма как — трябва да го направиш. Тони Морисън пише с гняв и тъга, но и със състрадание и любов. В една от книгите й, посрещнати най-радушно — „Възлюбена“, увлекателен разказ за робинята бегълка Сете, майчинството е описано на фона на робството. В края на романа Сете убива новородената си дъщеричка, защото предпочита тя да умре, вместо да стане робиня и да страда като майка си.
Жените на Морисън са смели и епични, в тях обаче няма излишен героизъм. Именно благодарение на това съчетание между изключителното и обичайното в нейните героини творбите й са толкова силни. Майчинството, което Тони Морисън описва, се крепи на възвишена любов, която всъщност те преобразява и лекува. И все пак майка и дете не живеят в обществен вакуум и начинът, по който една жена се справя с майчинството, не е застрахован срещу злините и прегрешенията на света, в който тя се опитва да оцелее.