Едната жена е имала уговорен брак през трийсетте години на XX век в Турция, отгледала е три деца и е зависела изцяло от мъжа си — да я издържа. Другата се е омъжила по любов, за човека, когото е избрала сама, развела се е, завършила е университет (защитила е след развода), сама е отгледала детето си и финансово е била независима. Въпреки че баба ми е била обвързана с традиционно приетите роли на мъжа и жената, а майка ми е била еманципирана, интересното е, че когато е ставало въпрос да оцелеят при превратностите в женската съдба (например следродилната депресия, критическата възраст и така нататък), е имало случаи, когато баба ми е била по-подготвена. Някъде по пътя от едното до другото поколение се е изгубила ценна информация: че на различни етапи от живота си жената вероятно ще се нуждае от помощта на своите сестри, били те кръвни или не. Колкото до моето поколение, ние сме увлечени от пропагандата, че можем да правим каквото си поискаме, и понякога хвърчим във въздуха. Може би сме забравили как се моли за помощ, когато се нуждаем най-силно от нея.
Днес не говорим и не пишем много за лицето на майчинството, което е останало в здрача. Вместо това наблягаме на два преобладаващи възгледа: на традиционното схващане, според което майчинството е нашето най-свято и важно задължение и за да изпълним този дълг, трябва да се откажем от всичко друго и на отстоявания от женските списания „съвременен“ възглед, обрисуващ някаква „свръхжена“ която прави кариера, има съпруг и деца и е в състояние да удовлетворим нуждите на всички у дома и в работата.
Колкото и различни да изглеждат тези възгледи, между тях има едно общо: и двата са съсредоточени само върху онова, което искат да покажат, и пренебрегват сложностите и напрежението на майчинството, начина, по който то преобразява жената и кристалното й сърце.
Сбогуване с джина
Навремето Катрин Мансфийлд е отбелязала с пленителния си глас: „Вярна на себе си! На кое «себе си»? На кое от многото ми «себе си» които, както личи, са стотици? Защото при всичките комплекси, потискане, реакции, вибрации и разсъждения има мигове, когато ми се струва, че не съм нищо повече от дребна служителка в някакъв хотел без собственик“38.
Като дребна служителка в собствения ми хотел ми се иска да кажа, че със силната си воля, самообладание или остроумие накрая съм разгромила Господаря Потон. Иска ми се да заявя, че съм надделяла над него със собствени сили, като съм съставила сложен план и съм го измамила, така че той да потъне в забвение. Но не се случи точно това.
Не че никое от леченията не ми е подействало. Сигурна съм, че някои са ми помогнали. Но краят на следродилната ми депресия настъпи по-скоро от само себе си, след като приключи някакъв душевен цикъл. Чак след като му дойде времето, след като аз бях готова за него, се измъкнах от онази тъмна миша дупка без въздух в нея. Точно както в деня има двайсет и четири часа и в седмицата — седем дни, точно както пеперудата знае кога да напусне пашкула, а семето — кога да се превърне в цъфнало цвете, точно както изживяваме етапи на развитие и всичко и всеки в тази вселена си има „срок на годност“, така и следродилната депресия си има свършек.
Има два начина да погледнете на въпроса:
Песимистът: Щом не можеш да излезеш от депресията, преди да му е дошло времето, значи не мога да направя нищо.
Оптимистът: Щом не можеш да излезеш от депресията, преди да му е дошло времето, значи депресията не може да ми направи нищо.
Ако сте по-склонни да приемете подхода на Песимиста, значи по всяка вероятност сте на първите етапи от след родовата депресия. Ако сте по-склонни да приемете подхода на Оптимиста, поздравления, наближавате изхода. На различните жени им трябва различно време, за да завършат цикъла. При някои той трае няколко седмици, при други — повече от година. Но колкото заплетен и главозамайващ да ви се струва, всеки лабиринт си има изход.
Единственото, което трябва да направите, е да тръгнете към него.
Господаря Потон: Днес сутринта ми се виждаш малко по-различна. В очите ти припламва искра, преди я нямаше.
Аз: Виж ти! Възможно е. Нощес сънувах странен сън.
Господаря Потон: Дано е било кошмар. Извинявай, но съм длъжен да го кажа. Така де, нали все пак съм джин гадняр. Не мога да ти пожелая нищо хубаво, ще наруша правилата.
38
Moran, P. L. Word of Mouth: Body Language in Katherine Mansfield and Virginia Woolf. Charlottesville, 1996.