Аз: Няма страшно. Така и така беше изпълнен с емоции — като кошмар.
Господаря Потон (вече по-заинтригуван): О, така ли? Я разкажи!
Аз: Ами ние с теб стояхме на едно пристанище. Оказва се, че си заминавал с кораб, прекарващ джиновете от това в другото царство. Беше мамутски, светеше целият. На кея имаше страшно много народ, там се бяха струпали стотици бременни с издути кореми. После ти се качи на кораба и натъжена, аз ти махнах за сбогом.
Господаря Потон (объркан): Значи си се натъжила, че си тръгвам? Сигурна ли си? Би трябвало да скачаш от радост. Ами да, съсипах ти живота.
Аз: Няма такова нещо. Сама си го съсипах.
Господаря Потон (още пообъркан): За какво намекваш, че не си ми сърдита и ядосана ли?
Аз: Всъщност не. Според мен трябваше да изживея тази депресия, за да обединя по-добре парчетата. Когато го гледам от такъв ъгъл, би трябвало да съм ти признателна.
Господаря Потон пламва до тъмночервено и отстъпва назад, сякаш съм го зашлевила през лицето.
Господаря Потон (с разтреперан глас): Никой досега не ми е говорил така. Не знам какво да кажа. (Просълзява се.) Жените ме мразят. Лекарите, терапевтите — и те. О, само какви ужасии пишат по мой адрес! Нямаш представа какво е да те обиждат по брошури, книги и електронни страници.
Аз: Слушай, корабът в съня ми си имаше и име — „Аврора“. На испански означава „зора“, на турски — шафак.
Той ме гледа неразбиращо с разширени, леко дръпнати очи.
Аз: Толкова ли не разбираш? Този кораб — това съм аз. Именно аз те докарах на пристанището на живота си.
Господаря Потон (чеше се по главата): Да приемем за миг, че е така. Защо ще правиш такова нещо?
Аз: Защото си мислех, че вече не мога да изляза на глава със своите гласове, които постоянно си противоречаха. Открай време ми е било трудно да укротя Палечките. Ако се съгласях с някоя от тях, нямаше как да се помиря с другите. Ако обичах някоя малко повече, останалите започваха да недоволстват. Винаги е било така. Намирах някакъв изход, като се осланях малко на една, после на друга. Но след като родих, системата даде засечка. Не можех да понеса този плурализъм вътре в себе си. Майчинството изисква непоколебимост, цялостност, целеустременост, а аз бях разкъсана на шест, че и повече гласа. Прекърших се от напрежението. И точно тогава те повиках.
В този миг се случва нещо много странно. Господаря Потон започва да се разпада направо там, пред очите ми, досущ като мъгла, разсеяна от слънцето.
Господаря Потон (води копринена кърпа и си бърше очите): Значи, май е време да си тръгвам. И през ум не ми е минавало, че ще се разкисна така. (Секне се.) Извинявай… просто ме изненада.
Аз: Не се притеснявай.
Господаря Потон (подсмърча): Сигурно ще ми липсваш. Ще ми пишеш ли?
Аз: Ще напиша за теб. Цяла книга.
Господаря Потон (ръкопляска): Колко вълнуващо! Ще се прочуя!
Спуска се тежко мълчание, което нахлува в ушите ми като вятър в листа. Чувствам лекота, сякаш нещо ме е хванало и ме е вдигнало.
Господаря Потон: Е, довиждане. Но какво ще стане с Палечките?
Аз: Ще ги извадя от ковчежето. Ще дам на всички еднакви права. Олигархията приключи, завършиха и военният режим, монархията, анархията и фашизмът. Най-после е време за пълнокръвна демокрация.
Господаря Потон (през смях): Нека те предупредя, любов моя, демокрацията не е цветя и рози.
Аз: Може и да си прав. Но пак я предпочитам пред всички други режими.
Част седма
Зазоряване
Спокойствие след бурята
Един слънчев августовски ден, когато сливите в градината вече бяха узрели до съвършено лилаво, Еюп се уволни от казармата и се прибра по-слаб и мургав. Дълго не каза нищо, само се усмихваше. После го чух да говори с много любов в банята на шишенцата с шампоан, на парфюмите и кремовете.
— Не каза на жена си и едно „здрасти“, а сега си говориш с крема за бръснене, а? — попитах го аз.
Той се засмя.
— В казармата ти липсва и най-дребният житейски лукс и се научаваш да си признателен за онова, което ти се намира подръка.