— Да. Единственият проблем е, както пише в книгата, че пещерата е зазидана през 1888.
Хокър започна да рови из паметта си.
— Ла Боведа. Испанската дума за подземие. Вероятно в някаква точка на миналото там трябва да е имало църква. Чувал съм името, но не мога да се сетя за местоположението.
— В книгата пише, че преди се е влизало в нея от „Лайм Килн Степс“ номер 12.
— Това е само на няколко преки от тук. — Изведнъж Хокър пребледня. — Мили Боже, „Лайм Килн Степс“ номер 12. Мили боже. — Той се пресегна и отпи яка глътка от скоча на Трехорн.
— Сесил, какво ти става? — попита потърпевшият.
— В това има логика. Съжалявам, но грешката е моя. Грешката е моя — повтори Хокър. Остави чашата на масата с трепереща ръка и загледа групата с големи очи. Поклати глава и прошепна:
— Къде другаде биха могли да го скрият?
Мартина седеше на балкона на втория етаж на наетия от тях апартамент и сякаш се печеше на слънцето, докато всъщност наблюдаваше пешеходците на улицата под нея. Когато чу, че Мансфилд завърши телефонния разговор в съседната дневна, тя влезе и затвори балконската врата.
— Уреди ли кораб, който да ни изведе от Гибралтар?
— Не, защо? — стрелна я той с объркан поглед.
— Не сме в безопасност. Трябва да тръгнем още тази вечер.
— Да тръгнем? — той се засмя. — Точно когато напипахме златото?
— Какво говориш?
— Писмото, което взе от британския историк. — Той размаха копието на Трехорн. — В него се крие отговорът.
— Но ние вече бяхме в тунела „Нелсън“. Те казаха, че е празен. Значи са ни излъгали?
— Не. Глупаците са тръгнали по грешна следа. На шега реших да звънна на твоя познат банкер в Лондон и да го питам няма ли някакви контакти в Гибралтар.
Прочетох писмото на Бейнбридж и той каза, че отговорът е очевиден.
— Кое е очевидното?
— Мястото на съхранение. Споменато е като АЕБ „Нелсън“. Той не беше чувал наименованието „Нелсън“, но каза, че АЕБ може да е само едно място. Англо-египетската банка.
— Да, само банкер може да знае това. Каква е тази банка?
— Частна британска банка, основана през 1864 г. в Александрия, за да финансира търговията с Египет. Действала е като главна банка на британските власти в Средиземноморието. През 1888 г. е отворен клон и в Гибралтар.
— Вероятно отдавна е закрита.
— Всъщност не е. През 20-те години на двайсети век е купена от „Барклис“ и още работи. Гибралтарският клон дори е останал на същото място.
— Мислиш, че златото е все още в банката? Бейнбридж каза, че е логично британците да го предадат в частна институция, а не в Английската банка. Нарече го възможност за „правдоподобно опровержение“.
— Как можем да разберем?
— Току-що говорих с нашето посолство в Мадрид. Утре сутринта тук ще бъде дипломат с официално искане.
— Може да се окаже малко неловко за теб, ако не е там.
— Точно така. Затова ще ги посетим още сега, за да разберем дали е така.
— Сега?
— Колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Предпочитам да не взимаме такси. Далече ли е?
— На по-малко от километър. Адресът на банката е на улица с малко странно име: „Лайм Килн Степс“[36].
Бившата Англо-египетска банка се помещаваше в неокласическа сграда с фасада от високи дорийски колони и с островръх покрив, който подчертаваше скромната й площ отвътре. Разположена до варница през осемнайсети век, която произвеждала негасена вар за хоросана, задната част на сградата бе долепена до издигащ се склон на Скалата.
Забелязвайки годината, гравирана на крайъгълния камък — 1888, Мансфилд се спря пред входа на сградата. Пластмасова табела „Барклис“ висеше от фронтона, покривайки изсечените в камъка букви АЕБ.
Мансфилд носеше черни очила, а Мартина се беше скрила под мека шапка и шал, когато влязоха във фоайето с мраморен под и се насочиха към информационното гише. Мансфилд погледна покрай редицата гишета с касиери към голямата врата от неръждаема стомана на трезора, който беше изсечен направо във варовиковата скала.
Жената на информационното гише ги поздрави дружелюбно, но преди да успеят да отговорят, от близкия страничен офис изскочи мъж в черен костюм и забърза към тях.
— Ужасно съжалявам — каза той с нервен тон, — но банката вече е затворена.
Мансфилд посочи с ръка към неколцина души, наредили се на опашка пред гишетата на касиерите.
— Обаче тях ги обслужват.
— Да, но те са влезли, преди да затворим. Вратата трябваше да е заключена още преди пет минути.
Мансфилд стрелна поглед към стенния часовник, който показваше четири и петнайсет. Мъжът улови посоката на погледа му и побърза да обясни: