— Добра работа, момчета — каза Сандекър през стиснати зъби, впити в една пура. — Току-що научихме, че армейските сапьори са обезвредили бомбата успешно.
— Трийсет килотона — добави Гън — щяха да предизвикат бая шумотевица.
Сандекър погледна Пит.
— Как стигна до извода, че целта е Балтимор, а не Вашингтон?
— Заради Черно море — отговори Пит. — Същите хора използваха експлозиви, за да освободят водородния сулфид, който се съдържа под формата на газ в аноксичните води. През лятото в Чесапийк съществуват подобни условия точно пред пристанището. — Той посочи покрай форт „Макхенри“ към река Патапско.
— Все още не знаем кой точно стои за това нападение — каза Гън и се обърна към Джордино. — Разбрах, че от хората на влекача няма оцелели.
— Точно така — потвърди той.
— Беше същият екипаж от България, част от хората на Манкедо — допълни Пит. — Ана Белова от Европол е погнала човека, който ги финансира. Скоро ще знаем повече.
— Ако са украински бунтовници, мога да ти кажа, че са направили голяма грешка — каза Сандекър. — Президентът е гневен и готов да поиска от Конгреса да отпуснат повече пари и оръжия за украинското правителство.
— Може би точно това е била целта им — подхвърли Пит.
— Какво искаш да кажеш? — попита Гън.
— Първо, направен е опит да бъде нападнат Севастопол с американски кораб. Второ, американски самолет е взривен, когато разтоварва хуманитарна помощ за Украйна. Накрая има нападение срещу САЩ под маската на проруски украински бунтовници. На мен ми се струва, че някой се опитва да предизвика война.
— Или да изрита руснаците от Източна Украйна — каза Гън.
— Може би са по-умни от всички нас. — Сандекър заоглежда пурата си. — Както и да е. Президентът иска да ви изкаже своята лична благодарност за това, че спасихте страната. — Той посочи лимузините. — Сега е в Кемп Дейвид и очаква да се срещне с вас.
— Моля те, благодари на президента от мое име, но точно сега не мога да се срещна с него — каза Пит.
— Отказваш на президента? Защо? Какво да му кажа?
Пит кимна към „Лорейн“.
— Кажи на президента, че не мога да дойда, защото дължа на ловеца на стриди от залива Чесапийк една много голяма и много студена бира.
Епилог
88
Съботното утро на 22 април в Гибралтар беше ясно и слънчево. Туристите, които вече изпълваха пролетните тротоари, започнаха да търсят сянка, когато пред сградата на бившата Англо-египетска банка спря такси. Мансфилд отвори вратата за Мартина и един як мъжага от руското посолство в Мадрид, отбелязвайки наум няколкото военни камиона, спрени по-надолу по улицата. Когато последва останалите вътре, замръзна сред навалицата британски военни, които кръжаха из фоайето.
Не войниците го накараха да провери оръжието в кобура, който носеше под сакото си, а множеството познати лица, които се бяха струпали около управителя на банката — Дърк, Самър, Пърлмутър, Трехорн, Хокър, и всички се бяха вторачили в него, все едно беше закъснял за рождения ден на най-близкия си приятел. Все още никой не бе проговорил, нито охраната на банката бе извикана.
Най-накрая управителят прекоси фоайето и се здрависаха.
— Господин Романов, радвам се да ви видя отново.
Под очите на управителя имаше черни кръгове. Носеше същия костюм като вчера, само че малко по-измачкан. Мансфилд забеляза обаче още нещо — вчерашната набиваща се на очи нервност на Финли сега отсъстваше напълно.
— Добро утро, господин Финли. Мога ли да ви представя Александър Водоков от руското Министерство на външните работи.
Пълничкият адвокат пристъпи напред и разтърси ръката на Финли.
— Аз представлявам Руската федерация и искам да заявя официално нашите претенции върху един депозит, съхраняван в тази банка. — Той извади официалното искане, подписано от посланика.
— Може ли да посочите номера на сметката?
— Не, но мисля, че вие знаете за този депозит. Голяма сума в златни кюлчета, депозирани в Англо-египетската банка през март 1917 от името на цар Николай II.