— Можем ли да видим златото?
— Разбира се. — Финли ги въведе в клетката и спря до един от сандъците. Вдигна капака и пред тях лъснаха блестящите жълти кюлчета, които си приличаха като две капки вода с онова, което Самър беше намерила в „Кентърбъри“. Финли извади едно и им го подаде, за да може всички да му се полюбуват.
— Има и един-два сандъка с необработени скъпоценни камъни — изненада ги той.
Самър последна подържа кюлчето и когато го връщаше на Финли го изтърва. Тежкото кюлче иззвънтя, когато падна на пода.
— Извинете, господин Финли, но не всеки ден ми се изплъзват милиард долара.
— Права сте. — Той вдигна кюлчето. — Мога да си представя вашето разочарование след дългото и трудно преследване на златото.
— Вярно, че ми струва няколко безсънни нощи — отговори тя.
Когато се упътиха обратно към фоайето, забеляза, че Дърк се усмихва.
— Като се имат предвид обстоятелствата, си странно щастлив.
— Точно си мислех какъв късметлия съм.
— Късметлия? Направо си скъсахме задниците от бачкане, за да намерим златото, а то през цялото време си е лежало в банката. Беше и си остава голяма тайна. Къде е късметът в тази история?
— В тайната. Така няма да ми се наложи до края на живота си да те наричам дейм Самър.
89
От прозореца на наетия апартамент Мартин Хендрикс наблюдаваше как холандски полицаи нахлуват в оградената му резиденция малко по-надолу по улицата. Ако беше гледал по-внимателно, щеше да забележи, че една чернокоса българка ръководи нахлуването.
Знаеше, че след провала на Васко е само въпрос на време следата да ги доведе при него. Досега обаче неговото име не се споменаваше в разгласата, на която се радваше разследването. Това беше най-важното.
Той излезе от апартамента през задната врата и се качи в лимузината, която чакаше в страничната уличка.
— Едно спиране по пътя — каза на своя дългогодишен шофьор.
Гледаше втренчено през прозореца, но не обръщаше внимание на амстердамските канали или на гъмжилото от велосипедисти покрай тях. Лимузината пое на изток, стигна до град Зволе и влезе в голямото гробище „Краненбург“. Шофьорът знаеше точно къде трябва да отиде. Заобиколи малко езеро и спря под групичка извисяващи се червени дъбове.
Това върна Хендрикс в действителността. Той слезе и тръгна към скромния надгробен камък с три имена, изсечени в мрамора. Отпусна се на колене пред него, но за първи път сълзите не потекоха. Болката обаче още беше у него, силна както винаги, и отказваше да намалее с годините.
— Вече не остава много време — прошепна той. Бръкна в джоба си и докосна металния си спомен.
След дълъг размисъл целуна надгробния камък и малко трудно се изправи. Като в транс затътри крака обратно към лимузината и рухна на задната седалка. Едва след около час, когато колата вече беше влязла в Германия, тъгата отстъпи малко и той напълно се съсредоточи върху следващите си действия.
Лимузината стигна до едно малко използвано летище близо до град Везел, където го очакваше частният му самолет. Хендрикс стисна на сбогуване ръката на своя шофьор и се качи на самолета, който веднага се издигна в небето.
Машината пое на изток и прекоси Полша и Беларус, преди да навлезе след предварително разрешение в руското въздушно пространство. След по-малко от час самолетът се приземи на „Чкаловский“ — военно летище на северозапад от Москва. Хендрикс погледна през илюминатора към спретнато подредената редица от нови хеликоптери пред хангарите. Пред тях стояха в стегнат строй руски войници, застанали мирно.
Самолетът спря пред един хангар и Хендрикс бе съпроводен до група офицери, застанали на червения килим близо до подиума. Генерал Захарин се обърна, за да поздрави холандеца.
— Господин Хендрикс, радвам се да ви видя отново. Пристигнахте точно навреме.
— Генерале, благодаря, че ме поканихте.
— Празнуваме въвеждането в служба на нашия нов клас щурмови хеликоптери Ми-28 НМ — каза Захарин. — Президентът Вашенко ще ги инспектира, затова реших, че това е добра възможност да му покажа „Перегрин“. Може би ще успеете да организирате такава демонстрация, каквато проведохте за мен преди няколко седмици?
— С удоволствие — отговори Хендрикс. — Генерале, позволете да се оттегля, за да проверя състоянието на нашия безпилотник.
Той тръгна към своя зелен влекач с ремарке, паркиран в края на пистата. Помощникът му Джерард го посрещна до пулта за управление на дрона, разположен наблизо.
— Някакви проблеми на границата? — попита Хендрикс.