— Помоли бордовите им компютри да го спрат.
— Нямам връзка. Вероятно са изключени.
Васил клати глава. Типично земен рефлекс — да оставиш орбитър с изключен компютър! Все едно спираш домашното си персоналче. Леле, леле.
— Неутрализирай ми тунел тогава с нашето поле… двеста метра разстояние ще ти стигнат ли?
— Капитане, без специален екип не препоръчвам скачване…
— Кой ти каза, че ще се скачваме? Отивам пеш.
— Не препоръчвам да рискуваш. Какво ще кажа на жена ти, ако пострадаш?
Васил слисано поглежда мъничката камера на Иконома, чрез която компютърът следи лицето му, за да възприема по-адекватно гласовите команди на човека. Просветва му обяснение.
— Леда ли те е програмирала да ми дуднеш по този начин?
— Потвърждавам.
— Запиши си, че ще внимавам и без повече излишни реплики… МОЛЯ.
Грамадата на изоставения кораб се люшва през илюминатора на Василовия КМ и започва да се уголемява. На екраните изображението е стабилизирано и само се уголемява.
Васил ловко довършва маневрата, шасито вибрира от импулса на бустерите, минипетрофагерът замръзва спрямо круизъра на някакви си двеста метра. Двата апарата летят успоредно. Два гиганта, може да се каже. Гигантчета, ако ги сравниш с орбитален град. Круизърът обаче е бая по-гигантче. Тъмен, безучастен.
Изоставен.
— Кой глупак зарязва такава машина… — мърмори си космонавтът. — Иконом! Наглеждай Къщата! Аз отивам да видя какъв е проблемът.
— Прието, капитан. Изпълнявам — покорно отвръща Икономът, но, нали си е машина, все пак извежда върху дисплея предупреждения за възможни последици от решението на Васил да отиде до кораба. Набляга и върху юридически усложнения в случай че намери пострадали хора и не успее да им помогне поради липса на сериозно медицинско оборудване в Къщата. Лечителят не е клиничен модел, способен да извършва хирургически операции, а всичко на всичко експертна система за диагностика и съветник за самотерапия, когото не можеш да осъдиш, ако оплете конците — поемаш си риска сам, след като си го закупил. И е редно да го използваш единствено за ЛИЧНИ нужди. Приложиш ли го върху друг човек… без негово съгласие… даже на Марс още спорят по въпроса доколко е редно това. А земяните са направо фундаменталисти относно роботизираните лекари.
А круизърът е земен.
Гражданинът на марсианските орбити хич не поглежда пулсиращия в оранжево текст и започва да стъкмява бордовия си костюм за функциониране в режим на скафандър.
Ако си космонавт, трябва да свикнеш с втората кожа. Ако си орбитален жител — задължително. И без тия приказки, че СКАФАНДЪРЪТ е ужасно и неудобно НЕЩО, моля! Някой друг, освен нудистите, да излиза от дома си гол? Скафандърът е ДРЕХАТА на всеки нормален обитател на космоса. Дебелината на последните модели не надхвърля пет-десет милиметра (най-много двайсет, и то тук-таме), външно приличат на ризнично трико, достатъчно гъвкаво за удобството на свикнал човек, а твърдите им части са само шлемът, „жилетката“, маншетите и подметките. „Жилетката“ — това е раница за пречистване на въздуха с акумулатор и кутията с инструменти на гърдите. На раменете и петите се намират емитери на противорадиационно магнитно поле (не е много добре да се държи включено, но то уврежда организма ДАЛЕЧ по-малко от йонизиращите лъчения!), а външното покритие е идеален топлоизолатор, пък и работи като слънчева батерия. Хич не критикувайте скафандрите — зимата земяните носят значително по-неудобни палта навън, и то не само ескимосите…
Васил е готов за по-малко от минута. Шлемът се включва в микромеханизмите, вградени в тъканта на скафандъра, които възприемат това като команда за режим на херметизация и поддържане на телесна температура. Арапов е „облечен“. Шлюзът на КМ го изплюва заедно с остатъците недоизпомпан от преходната камера въздух. Разточително, но обстоятелствата са форсмажорни. Към шлюза е закачено „магарето“ — титанова тръбна рамка, подобна на клетка. Бутилка аргон поддържа в тръбите постоянно газово налягане, кормилото е досущ като на велосипед, но с повече степени свобода и повечко бутони по дръжките. Васил хваща кормилото и натиска леко напред. Вътре в тръбите миниатюрни лазери подгряват аргона, бордовият компютър на елементарната минисовалка „орбита-орбита“ отваря мънички клапи, те са пръснати по цялата рамка, така че „магарето“ да се задвижи натам, накъдето му заповядват движенията на кормилото. Совалчицата се отлепя плавно от командния модул на петрофагера и се насочва към кораба в беда.
Ох, нещо продължава да не се харесва на Васил в това как изглеждат модулите на „Алдебаран“. Не е компоновката, не е самодоволният цвят, загатващ за земно небе… какво не е наред?…