Температурата в някои отсеци е минус осемдесет, затова Васил не сваля шлема. Гледа през фотоумножителния визьор, аларменото диодно осветление е достатъчно. Във вътрешния „геврек“ на ротора обаче е по-топло — само петнайсет под нулата. Палуби за разходка. Игрища за голф. Басейни, в момента превърнали се в пързалки.
Васил спира очарован и втрещен.
Олеле, басейн. Не че водата е много кът, от един въглероден хондрит доста може да се изстиска, почти девет на сто от общата маса. Пък и кислород има почти във всеки небесен камък, а водородът — ето го, прелита наоколо, слънчевият вятър, неутрализиран в специални уловители. Смесваш двата добива в горивна клетка — хем електричество или топлина, хем вода като „отпаден“ продукт.
А тук — басейн… Ей така.
Не, в големите станции на технопръстена ИМА басейни, но нали това тук е чисто и просто круизър, а не орбитален ГРАД, нали?!
Васил клати глава и продължава. Стига до близкия коничен отсек, отваря люка, оформен като обикновена ВРАТА, та чак цяла ПОРТА… и замръзва. Оглежда с невярващи очи. Решава се да пристъпи напред, сетне прекосява обема на модула, обзет от подозрение какво може да завари в следващия конус. Почти подтичва, макар да му е трудничко — псевдогравитацията е три пети от земната, но космонавтите са тренирани и жилави хора. Когато се уморят — включват минихидравликата на екзоскелета, който е част от скафандъра. Неприятното усещане на провиснали от изкуственото притегляне телесни органи, външни и вътрешни, това може да се изтрае. Пулсът е ускорен, но пък нормално, отвикнала е помпичката.
Нахълтва в следващия модул по посока на въртенето на ротора. Хъммм… позна.
Надига машинално ръка да се почеше по главата. Естествено — няма как, шлемът пречи.
Затова Васил го сваля. Има нужда и да се ощипе, за да повярва.
Елегантният крайцер на Патрула се движи в успоредна траектория с круизъра и Къщата на Арапови. Все едно трите апарата са увиснали над бездната на черното небе, украсено с безчет звезди.
Крайцерът катапултира евакуационни совалки със спасителни екипи, въпреки командирът вече е наясно с обстановката от съобщенията на Васил. Обяснението за масовия десант е елементарно — хората просто са открили повод да посетят изоставения кораб и да видят със собствените си очи това, за което пестеливо и явно смутено им е намекнал Арапов.
Совалките се прилепват към стиковъчните възли. По палубите на земния круизър отекват леките стъпки на марсианците.
— Васко, къде си? — пращят радиостанциите.
— Трети коничен модул на ротора… Не се минава направо през главината, ще се разходите по геврека… мичман Хоши, ти ли си?
— Аз съм. Само че лейтенант Хоши.
— Честито.
— Благодаря… О, прашна буря!
— До басейните ли стигнахте?
— Да… леле. И това — на КОРАБ?
— Той е голям колкото станция за релаксиране, Хоши. Тъпото обаче е другаде… първо, „Алдебаран“ няма цистерни за рециклиране на органични отпадъци. Научих го от справочния им компютър с достъп за пътниците.
Потресено мълчание в ефира.
— Чакай… не си пречистват водата?
— Е, пречистват я частично, но не рециклират лайната. Държат ги в мръсни резервоари.
— Сигурно ги изпомпват на Ганимед… — неуверено търси рационално обяснение лейтенантката, Васил може да си представи кръглото й лице, което прилича на пълна с недоумение паничка. — За тор…
— Съмнявам се, че това е била първоначалната идея. Получило се е без да искат. Пък и колко тор е това? Да не би говната на милиардерите да са по-специални? Ха! Не, Звездичке1, тузарите просто не желаят да пият рециклираната си урина. Само свежа вода.
— Това е… глупаво — мънка Хоши. Думата „глупаво“ за нея отдавна е неприлична, от вълнение я изтърва, обикновено използва „неразумно“. Правилно. В сравнение с глупостта, изпражненията са стерилен и благоухаещ субстрат.
Васил няма намерение да мъчи лейтенанта.
— Второто… вие май вече сте го забелязали. На мен ми трябваше време да стопля.
— Ммм… и ние не загряваме — признава си типично по марсиански Хоши, Васил чува и приглушените реплики на другите патрулни, които правят несмели предположения.
— Ама усещате, че нещо не е наред, нали? — настоява той.
— Да… има нещо сбъркано…
— …в пътническите, че и в служебните модули даже! КМ — и той! Хайде де! Нищо и никаква гатанка.
— Ммм… вече сме близо до теб, Васко…
Портата-шлюз се отваря и групата патрулни в кремави скафандри и шлемове под мишница застиват, примижвайки на прага. Очите им свикват със светлината. Озъртат се наежени.