Изведнъж на стената светна син екран. Една камбанка привличаше вниманието към него. На нея пишеше:
Заради евентуалните грешки в орбиталните изчисления на имперския офицер, който е задал курса на пътуване, пристигането в базата е планирано за малко преди изгрев-слънце местно време.
Затова действащият командир на кораба е принуден да вземе предпазни мерки, имайки зад себе си години безценен опит, което на някои имперски офицери им липсва, и да коригира времето на пристигане, което ще стане рано вечерта.
Това значи, че последните няколко милиона мили ще ги пропътуваме с двигатели за изкривяване на пространството, за да се забавим и пристигнем рано вечерта, след смрачаване.
Това означава, че ще пристигнем 12.02 часа по-късно.
Вбесих се! Да го „бибип“ Хелър! Да направи такава глупава грешка.
Да ме държи не само още двайсет и два часа, а цели трийсет и четири в тази „бибип“ кутия.
Направо побеснях!
Ще му кажа аз на него! Ще му кажа възможно най-лошото!
Станах. Една електрическа дъга изскочи от ъгъла на масата и премина по голата ми ръка. Стъпих с крак на пода. Отнякъде изскочи заряд и ме удари по големия пръст. Посегнах да се хвана за една опорна релса и синята електрическа искра едва не ми изгори пръстите. Този „бибип“ влекач направо гъмжеше от електричество!
Някой беше оставил изолационни ръкавици и ботуши. Надянах ги.
Натиснах един комуникационен бутон.
— Пристигам при теб! — изкрещях. Гласът на Хелър:
— Заповядай. Вратите не са заключени. Време беше да го поставя на мястото му. Носехме се из пространството като луди и за какво? За да чакаме дванайсет часа, защото той е направил някаква глупава грешка. Като се движи с такава голяма скорост, корабът може да гръмне. И всичко това за нищо!
Глава четвърта
Може би защото все още бях объркан заради ефекта на „шпората“ или заради всички тези прескачащи искри, но доста се лутах, докато се ориентирам в този омагьосан кръг от ниши. Ръцете ми пострадаха, дори през изолиращите ръкавици, когато на два пъти се опрях в сребърните перила и отгоре на всичко приближих прекалено лицето си до една рамка на врата и носът ми го хвана ток.
Хелър беше в горната каюта с огромните черни прозорци.
Още с влизането му изкрещях:
— Защо трябваше толкова да бързаш?
Той не се обърна. Беше се излегнал в едно кресло. Носеше син изолационен костюм с качулка и сини ръкавици.
Играеше си най-спокойно една игра, наречена „Битка“. Беше я пуснал на самостоятелен екран, а опонентът му бе компютърът.
Според мен „Битка“ е глупава игра. „Полето“ е триизмерен екран; позициите са координати в пространството; всеки играч разполага с четиринайсет фигури, всяка със специфични ходове. Условието е, че две галактики са във война и трябва да превземеш галактиката на другия играч. Това само по себе си е глупаво — технологиите не са развити дотам, че да се бият отделни галактики.
Космическите офицери обикновено играят по двама, един срещу друг. Ако играят срещу компютър, почти винаги губят.
Погледнах го в гръб. Беше съвсем спокоен. Само ако знаеше какво съм му приготвил, изобщо нямаше да си седи така отпуснато! Както се развиваше играта, всичко беше против него. Ще бъде на двайсет и няколко светлинни години от най-близкия приятел. Той бе сам, а ние — много. Можех постоянно да го наблюдавам. А той даже вярваше, че това е честна, истинска мисия. Идиот.
Изведнъж нещо просветна и образът на екрана изчезна. Изпитах огромно удоволствие, тъй като изглежда щеше да спечели.
С тон на отвращение Хелър каза:
— Вече за трети път всичко изчезва в последния час. — Бутна встрани клавиатурата. — Няма смисъл да започвам отново.
Обърна се към мен:
— Солтан, обвинението ти, че се движим прекалено бързо, е напълно безсмислено. Без товар този влекач сам се ускорява. Задава се само разстоянието, а не скоростта.
Седнах на един диван и се заканих с пръст.
— Много добре знаеш, че нищо не разбирам от тези двигатели. И се възползваш от това! Няма да стане!