Минахме през електронната илюзия на планинския връх. И трябва да кажа, че пират или не, капитан Стаб добре управляваше кораба. Приземихме се върху голяма подвижна платформа без никакви произшествия, само с доста здраво разтърсване.
Целият кораб вибрираше, докато платформата не ни премести на една равна площадка в планината, за да освободи площадката за кацане.
Потупах капитан Стаб по гърба. Вече бяхме добри приятели.
— Добро приземяване. И аз не бих се справил по-добре.
Той грейна.
— А сега от теб искам — казах аз, — да предупреждаваш съвсем приятелски всеки от Апарата, че птичката, която пренесохме, е агент на Короната и има секретни пълномощия да екзекутира всеки, за когото открие нещо нередно. Само им подшушни, че ако говорят с него, те отговарят за живота си.
О, това се хареса на капитан Стаб. Още щом се отвори въздушния шлюз, всичките му триста фунта се понесоха разтърсващо надолу по стълбата, за да разпространи мълвата. Истинско бижу.
В коридора се отвори врата и Хелър се появи на стълбите.
— Имаш ли нещо против да пообиколя?
— Не, не — весело отвърнах аз. — Може дори да почерпиш малко местен колорит. Ето ти билет, за да ти дадат подходящо облекло в отдел „Боклу“, ей там в дъното на коридора. Можеш да се разходиш и из града. Още е рано. Ето ти пълномощно за някакъв транспорт. Вземи някой камион. В Турция много хора говорят английски, така че няма проблеми. Още нямаш документи, но никой няма да ти ги поиска. Просто казвай, че си нов техник в сателитната станция. Чувствай се свободен, забавлявай се, живей! — добавих аз в рекламен стил и весело се засмях.
Наблюдавах го как спокойно се спуска по стълбата и изчезва в тунела към отдел „Боклу“. В тази игра той беше само едно глупаво бебе, но в крайна сметка, аз имам зад гърба си дълги години професионализъм.
Багажът ми беше готов. Поисках човек от хангара и след няколко минути пристигна мотокар, натовариха го и потеглихме.
Хангарът на Блито-3 има един недостатък. В Турция често има силни земетресения и тази огромна площ, построена в твърда скала, има нужда от страшно много силови подпорни лъчи. При пристигане и излитане на кораби се отварят конусовидните лъчи и после пак се затварят. Не бях идвал тук повече от година и бях забравил за това. Бях точно в обсега на един от лъчите, когато той започна да се затваря и едва не ме събори на земята. Може би това ме направи малко по-строг и ядосан, отколкото щях да бъда, защото наистина бях ужасно радостен, че най-после съм вън от онзи влекач.
Отбих се в Офицерския отдел и си взех дъждобран.
Използвах изхода от „бараките на работниците по разкопките“, извиках си „такси“, натоварих си багажа и казах на шофьора да ме закара направо в офиса на командира на базата. Намираше се в една кирпичена къщичка близо до Международния земеделски център за подготовка на селяни. Изглежда командира на базата официално се води като надзирател в Центъра. Така се обяснява интензивното движение около щаба — много селяни идват да бъдат обучавани (как да произвеждат повече опиум на по-ниски цени).
Турците всъщност са монголци. Думата „турчин“ е видоизменена от „т’у-кин“, което е на китайски. Нахлули са в Мала Азия някъде през десети век според летоброенето на Земя. Но не приличат на китайците. Заселили се в тази местност и се смесили с населението, в което имало стотици раси, тъй че във Волтарианската конфедерация от сто и десет планети не е никак трудно да се открият много хора, които могат да минат за турци.
Командирът на базата бе един от тях. Истинското му име беше Фахт, така че се наричаше Фахт Бей. Турците по някаква причина слагат по едно „Бей“ след имената си. Доста се беше охранил на това удобно местенце. Имаше дебела жена и много голям стар шевролет, мебелите му бяха в западен стил, солидни, за да издържат на тежестта му и изобщо, беше се устроил доста комфортно. На Флистан го издирваха за масово убийство и самата мисъл, че могат да го отзоват от тук, караше тлъстините му да се тресат от страх.
Очевидно изненадващата новина за пристигането ми, за което не бе известен предварително, бе смъкнала от него поне десет фунта пот само за един час, откакто корабът поиска разрешение за кацане.
Като пристигнах, ме чакаше на вратата. Попиваше лицето си с голяма копринена кърпа, кланяше се и се опитваше да отвори по-широко вратата, като през цялото време трепереше.
А, радостите на офицерската служба! Можеш да побъркаш хората от страх!