ДО ЗНАНИЕТО НА ВСИЧКИ:
Главният инспектор Надлорд трябва да получава всички суми, които поиска, по всяко време, без никакви „бибип“ глупости като подписи и разписки. Как ги харчи е лично негова работа. Това е!
Финансов отдел, КООРДИНИРАН ИНФОРМАЦИОНЕН АПАРАТ, ВОЛТАР.
Дори бях фалшифицирал подпис и печат от идентификационна карта, които не можеха да се разчетат. Това никога нямаше да стигне на Волтар. На Волтар дори не знаят, че съществуват тези фондове за Блито-3. Умно.
Фахт Бей запримигва. Но взе заповедта и я прибра в папките. После, понеже протегнах ръка, той отиде в задната стаичка, където беше сейфът.
— Десет хиляди турски лири и десет хиляди щатски долара ще ми стигнат на първо време — викнах след него.
Донесе ги и сложи пачките в ръцете ми, а аз ги напъхах в джобовете на шлифера.
— А сега, отвори горното чекмедже на бюрото и извади автоматичния Колт 45, който държиш там и ми го подай.
— Но това е личното ми оръжие!
— Открадни си друго от някой мафиотски бияч — казах аз. — Така си се сдобил с това, нали? Не искаш да нарушавам Космически закон а-З6-544 М, параграф Б, нали? Разкриване на самоличност пред чужда раса.
Подчини се. Даже ми даде две допълнителни опаковки патрони. Проверих пистолета. Бях го забелязал преди година, когато тършувах из бюрото му да открия някакви компрометиращи материали. Пистолетът беше от Щатската армия, 1911-А1. Но преди година бях с по-нисък чин. Това, че го е взел от мафията, бе чисто налучкване. Да, цевта наистина бе изпилена три инча.
Исках да го успокоя. Какъв смисъл има да го паникьосвам. Свалих предпазителя и съвсем професионално завъртях барабана, след което натиснах спусъка. Разбира се, в него нямаше патрони. Бях го насочил към стомаха му, не към главата. И се чу само щракане.
— Блъфирам! — казах на английски и се засмях. На него не му беше смешно.
— Тимио Фахт — обърнах се към него с полицейското му име на Флистан и на смесица от волтариански и английски, — ние двамата ще се разбираме чудесно. Естествено, стига да правиш всичко, което ти казвам, добре да се стараеш, за да ми бъде удобно и да не си пъхаш носа много-много. Няма нищо незаконно, което да можеш да направиш по-добре от мен. Така че, искам тук уважение.
И той говори английски, и той си има работа с мафията. Затова схвана.
Завъртях пистолета и го пъхнах в джоба на якето, също като един актьор, Хъмфри Богарт, когото бях гледал в един стар филм миналата година.
Върнах се в таксито, което ме чакаше. Влязох и казах на английски:
— Към къщи, Джеймз, и дай газ!
Наистина си бях у дома. От всички места във вселената, където съм бил, тук най-добре ме оценяваха. Тук бях нещо като герой. И ми харесваше.
Глава седма
Пътувахме в меката нощ, въздухът галеше като кадифе лицето ми. От двете страни на пътя слънчогледите просветваха на светлините от фаровете. А зад тях бяха обширните полета с Papaver somniferum, смъртоносните опиумни макове, основната причина за установяването на Апарата тук.
Историята е много интересна, защото хвърля светлина върху това как действа Апаратът и тази вечер си спомних за нея, когато попаднахме на колона зле осветени каруци.
Много отдавна един проучвателен екип на Апарата, състоящ се от един подофицер и трима народографи, бе възпрепятстван от избухването на Първата световна война, както я наричат на Земя. Изпуснали кораба, не могли да се доберат до срещата и се придвижили до тази граница, възползвайки се от бъркотията на войната. Стигнали до Русия, когато тя била разтърсвана от революция, поели на юг през Кавказ и пресекли границата с Турция.
Укривали се по хълмовете на Буюк Агри, високия 16946 фута връх, известен и с името Арарат. Там инсталирали сигнала с надеждата, че ще привлекат някой издирващ кораб на Апарата, понеже сигналът е силен, а планината — висока.
Но войната свършила, а не се появил никакъв спасителен екип и на тях им дошло до гуша от студ и лишения. Тръгнали бавно на запад, като се заклели да не спират, докато не намерят по-топло място. Пътуването сигурно е било мъчително, тъй като източните плата на Турция не са райска градина. Но успели, подпомагани от факта, че в Турция царяла пълна бъркотия, защото тя била на страната на губещите и я разделяли на части.
Най-накрая се озовали в Афийон. Било по-топло. Пред себе си видели забележителната висока черна скала и крепостта, Афийон Карахисар. Пуснали сигнала горе сред руините и се редували да си набавят прехрана, криейки се в разкъсваната от войната вътрешност на страната. По това време вече говорели турски, пък и там било пълно с бежанци.