Глава осма
Тъкмо отворих уста и я затворих. Хрумна ми далеч по-добра идея. В провинцията си лягат още като се стъмни, значи всички бяха заспали. Персоналът беше от около тринайсет човека, в това число и три момчета. Всъщност това бяха две турски семейства, които живееха тук, откак подофицерът построи наново вилата, а може би дори още от времето на хитите, които най-напред са издигнали постройките. Бяха много по-предани на нас, отколкото на собственото си правителство, пък и щяха да си мълчат, ако забележат нещо странно — за което са прекалено глупави.
Живееха в старите помещения за роби вдясно от портата, скрити от дървета и плътни храсти. Старият вратар бе починал на деветдесет години — това се счита за много напреднала възраст на Земя — и не бяха назначили нов, защото не могли да решат чий роднина да бъде.
Отговорникът, така нареченият гази беше възрастен, здрав селянин. Викахме му Карагьоз, по името на един смешен турски театрален герой. Но истинският шеф бе една вдовица на име Мелахат, което означава „красавица“. Само че тя беше всичко друго, само не и красива. Беше дебела, с кръгли очи и всички ѝ имаха страх.
Планът ми беше най-напред да открия нещо нередно. Извадих от чантата един фенер. Бях го откраднал от кораба. С тихи стъпки се промъкнах през павирания двор, като внимавах да не шумоля с дъждобрана. Скрих се под сянката на дърветата.
Насочих светлината от фенера към тревата. Беше подрязана. Огледах храстите — подстригани. След това фонтаните и басейна — изчистени и пълни.
Разочарован, но без да губя надежда, се промъкнах в къщата. Сградите в римски стил се строят около открит двор. Фонтанът в средата охлаждаше въздуха. Мраморният под беше чист, нямаше прах. Страничните стаи бяха безупречни. Естествено, изглеждаха някак празни, защото преди не разполагах с много средства. Строгият римски стил на къщата бе потурчен с многобройни големи пъстри килими и завеси, които бях разпродал един по един на минаващи туристи. Не обичам много-много такава украса. Персоналът бе опитал да ги замести на места с рогозки, но и те бяха чисти и добре поддържани. Не, никакъв кусур не можах да намеря на къщата. „Бибип“! Това ми проваляше шегата.
Моята стая бе на гърба на къщата. Бях я избрал заради изгледа към планината. Тъкмо се канех да отключа и да вляза, когато изведнъж си спомних какво каза Фахт Бей — че курвата ми е откраднала дрехите! Ето, това е!
С тихи стъпки — бях забравил да сваля изолационните ботуши — се промъкнах обратно до помещенията на прислугата. Знаех, че се състоят от две стаи, като и в двете се влиза през централната врата.
Извадих Колт 45 от джоба, безшумно дръпнах предпазителя и заредих пистолета.
Включих фенера на максимална степен.
Вдигнах крак назад и се засилих.
И след това с един ритник отворих вратата, насочих навътре фенера и стрелях във въздуха.
Ох, да бяхте видели каква бъркотия настана!
Тринайсет тела скочиха изведнъж и веднага се хвърлиха на земята, като опитваха да се прикрият зад легла, одеяла.
— Жандарми! — викнах аз. Това е турската дума за полиция. И след това само за да ги объркам още повече, добавих на английски: — Не мърдайте, „бибипи“, или ще ви очистя!
Е, мога да кажа, че се получи една много объркана прислуга! Светлината ги заслепяваше и не можеха да видят кой е. Пищяха от неподправен ужас. Заредиха се всякакви турски думи от рода на „невинен“ и „не сме направили нищо!“.
И за капак на всичко цял взвод стражи на Апарата, чули изстрела, изникнаха откъм бараките на археолозите, препускащи с пълна скорост, с ревящи мотори.
Пъкъл!
Ад!
Само след минута стражите — минават като сили за сигурност, със задачата да охраняват „ценни изкопани предмети“ — се появиха на мястото и зашариха с фенери.
Върху мен попадна светлината от фенера на самия подофицер. Той извика нещо и каза:
— Това е Султан Бей!
Малкото момче на градинаря веднага започна да повръща.
Прислугата спря да пищи.
Аз започнах да се смея.
Някой включи осветлението. Старият Карагьоз подаде глава изпод едно одеяло. Каза:
— Да, наистина е Султан Бей! Стражите започнаха да му се смеят. Няколко сред персонала също се разсмяха.
Но Мелахат не се смееше. Беше коленичила на пода, с лице към стената. Плачеше и нареждаше на турски:
— Знаех си, че като се върне от Америка и разбере, че онази му е откраднала дрехите, ще побеснее от гняв. Знаех си! Знаех си!