Глава единадесета
Какъв глупав, необучен „специален агент“!
Нима не разбираше, че е в опасност? Намира се в центъра на световната търговия с опиум, седи в евтин бар, не познава никого, чужденец, с гръб към вратата и с букет опиумни макове пред себе си! Направо си го проси! Ако наистина стане нещо, няма как да се отърве. Няма познати. Няма приятели. Няма пари. Даже не говори турски. Какво дете! Почти го съжалих.
Хелър продължаваше да си седи, загледан в цветята. От време на време им сменяше аранжировката.
След това взе едно стръкче, ярко оранжево и разсеяно започна да къса венчелистчетата му. Чудех се дали нервничи. На такова място аз със сигурност щях да съм нервен!
Опиумните макове имат голямо черно топче в средата. То всъщност представлява най-съществената част на цветето. Беше го оголил. Помириса го. Голяма глупост — миризмата идва от листата, не от тичинките.
Хелър остави цветето. Взе от чашата друго. Извади лист хартия. Сложи цветето върху едната половина от листа и заглади нагоре листата му. След това сгъна листа върху цветето.
Вдигна юмрук и го стовари върху сгънатия лист!
Разсмях се. Не е точно такъв начинът да се сушат цветята. Трябва да се поставят между два листа хартия, внимателно да се пригладят листата им и да се оставят да съхнат. Никой не ги налага с юмруци. Той дори не знаеше как да суши цветя. Да беше попитал майка си!
Разтвори листа и естествено, намери пълна цапаница. Голямото топче в центъра просто се бе разплескало. Така не се прави с опиумните макове. Топчето се изстисква леко и внимателно, за да пусне сока, след това той се вари и се получава морфин.
Вероятно разбра, че не това е начинът, защото изтърси сплесканото вещество на масата, сгъна листа и го прибра в джоба си.
Вдигна глава. Бяха влезли доста хора — местни турци, облечени в омачкани сака, ризи без вратовръзки, неизгладени панталони. Събраха се двайсетина — необичайно голям брой за това време на денонощието. Разбрах, че бързо се е разчуло. Просто седнаха по масите, нищо не си поръчаха, не поглеждаха към Хелър. Изглеждаха така, сякаш чакат нещо.
Изведнъж вратата се отвори и влязоха двамата най-добри местни борци!
Турците обичат борбата. Тя е нещо като национален спорт. Борят се във всички стилове. Борците им са големи, здрави и са добри! Значи ето на кого се е обадил Фахт Бей — на шампионите по борба!
По-едрият, страховит мъжага на име Мюзеф, тромаво отиде до средата на помещението. Другият, Тургут, застана до стената зад Хелър. Носеше къса палка.
Още около петнайсет градски застанаха до борците, на лицата им изписано жадно очакване.
Собственикът викна на турски:
— Не тук! Отвън, отвън!
— Млъквай, дъртофелнико — грубо каза Мюзеф. Собственикът утихна, онемял пред смръщените триста прославени фунта мускули. Мюзеф пристъпи към Хелър.
— Говориш ли турски? Не?
Премина на лош английски със силен акцент.
— Говориш английски? Да? Хелър само седеше и го гледаше.
— Казвам се Мюзеф — удари се по гърдите. — Познаваш ли ме?
На Хелър явно му бе трудно да повярва. Каза:
— Жълт човек!
Наистина, като си помислиш, Мюзеф и Тургут действително имаха известна прилика с жълтите хора от Конфедерацията. Не е чак толкова чудно, нали турците са дошли от Монголия.
Но Хелър оплеска работата. Мюзеф му се озъби.
— Ти казваш аз жълт?
Наблюдателите се разшумяха, тъй като онези, които не говореха английски, бяха накарали другите да им преведат. Трябваше да пояснят на някои, че на английски „жълт“ означава и „страхливец“. И вярвайте ми, така се облещиха, че очите им едва не изскочиха от орбитите си. Почти се чуваше задъханото им дишане.
Мюзеф се престори на много разгневен за това, че Хелър не каза нищо повече. Изплю се.
— Искаш да се бием?
Хелър се огледа. Тургут стискаше до стената желязната палка. Тълпата наистина беше враждебно настроена.
Хелър погледна Мюзеф и каза:
— Никога не се бия…
В стаята избухнаха смехове. Мюзеф моментално грабна чашата и плисна в лицето на Хелър водата и цветята.