Тълпата усещаше численото си превъзходство. Започнаха враждебно да обграждат Хелър. Този, който бе най-близо до него, изглеждаше здравеняк.
— Ще удържите ли на думата си? — го попита Хелър.
Тълпата бе по-близо. Някой бе грабнал желязната палка на Тургут.
— Ами добре — каза Хелър и преди някой да успее да го спре, той сграбчи Мюзеф, засили се и го хвърли срещу собственика!
Всички в стаята се бяха навели надолу. Когато шумът утихна, Хелър каза:
— Изглежда никога не сте чували какво е чест? Тъжно поклати глава.
— А аз наистина исках да опитам вашата бира. Излезе от бара.
Част от тълпата си бяха възвърнали смелостта. Втурнаха се към вратата и започнаха да му подвикват и да хвърлят след него бутилки.
Хелър продължи да върви.
Видях, че куца.
Поздравих се. Беше напълно опозорен. Планът му да се сдобие с пари бе пропаднал.
Да, ролите ни наистина се бяха сменили. Тук той беше кучето, а аз — героят.
Легнах си с песен на уста — а Хелър трябваше да куцука обратно до базата, разорен, отритнат и сам.
Част тринадесета
Глава първа
Право да ви кажа, на следващата сутрин се събудих доста весел. Станах рано и облякох оранжева копринена риза, черен панталон, колан от кожа на кобра и подходящи обувки.
Закусих с пъпеш и качик — салата от краставици с кисело мляко, чесън и зехтин. Със закуската изпих чаша много сладко кафе. Вкусно. Когато се скарах на готвача, той доби толкова отчаян вид, че не се сдържах да се засмея. Целият персонал имаше отчаян вид, понеже цяла нощ не бяха спали, за да разберат какво не бяха сторили както трябва. Шегата беше за тяхна сметка. Смях се от сърце.
След това извадих голям лист картон. Съвсем не мога да се нарека чертожник, но знаех точно какво искам. Друг щеше да се погрижи да го разгадае.
Училището за подготовка на селскостопански кадри притежаваше още един имот малко по-близо до града. Беше планирано там да се построи зала за отдих на персонала, но аз имах други идеи.
Опитвах се да проектирам болница. Щеше да бъде едноетажна, с подземно ниво. Ще има много отделения и операционни зали. Ще има и паркинг. Ще бъде заградена с ограда, по която тече ток, но трябва да изглежда като жив плет. А в подземното ниво ще има много персонални стаи, за които никой няма да подозира. Ще има алармена система от тези, които използват на Земя. Всяка стая ще се подслушва.
Имах намерение да регистрирам болницата като „Световна обединена болница на милостта и състраданието“. С нея щях да натрупам богатство. В Апарата наистина дават страхотна подготовка. Един от преподавателите в училището на Апарата обичаше да казва: „Когато замисляш пълно зло, винаги му придавай фасада на пълно добро.“ Това е ненарушимата максима на всяко компетентно правителство.
Най-после начертах скицата, като се надявах да мога да направя цялостния план. До този момент бях зачеркнал и променил много неща.
След това трябваше да пиша маса заповеди — заповед до нашия тукашен волтариански инженер, да изкопае отдолу тунели; заповед до адвокатската ни фирма в Истанбул веднага да регистрира болницата; друга заповед до адвокатите, която трябваше да препратят до Световната здравна организация, с която трябваше да ги уведомят за това великолепно дарение за целите на световното здраве и да ги помолят да използват името на организацията; молба до фондация „Роксентър“ за парична помощ за „бедните турски деца“ — винаги отпускат пари, ако началниците могат да намажат от тях и ако името на Роксентър може да се свърже с някое хуманно дело (ха! не е ли страхотен майтап!).
Последното писмо беше просто официално съобщение. Тук, в базата на Блито-3, съществува обичайният Офицерски съвет, оглавяван от командира на базата, който е отговорен за приемането на новите проекти. Но като шеф на Отдел 451 и главен инспектор Надлорд, аз естествено нямах нужда от тяхното одобрение. Просто ги уведомих, че проектът ще се осъществи и те трябваше някак си да преглътнат. По дяволите отдиха на персонала им. И освен това, нали в заповедта на Великия съвет пишеше да се разпространява напреднала технология. Тъй че можеха да вървят по дяволите и да правят каквото им се казва. Подпечатах писмото открито и ясно с моята карта. Трябваше да знаят, че с мен шега не бива. Дори накрая добавих няколко думи в този дух.
Направо си отдъхнах, след като приключих с тази досадна работа. Повиках домакинката.